Abducted

43

-Няма да се откажа, нали знаеш?-каза за пореден път Рик.

-Спри, преди наистина да съм те наранила!-помолих го. Той беше добър човек и не го заслужаваше. Аз не го заслужавах.

-Ще го понеса за теб...-поклатих отрицателно глава, вече отчаяна. Водехме този разговор от сутринта. Изправих се от канапето, на което се бях настанила, и застанах до големият прозорец във всекидневната. Рик не каза нищо друго, за което му бях благодарна. Нервите ми нямаше да го изтърпят.

Докато се оглеждах през стъклото го видях. Хари отново беше тук.

-Държи на теб.-отбеляза русокосият идиот зад мен.

-Не знаеш цялата история.-измърморих.

-Защото си прекалено надменна за да ми разкажеш...-погледнах към него, мигът в който чух думите му. Надменна?
В това ли се превърнах? Толкова се боя да не ме наранят отново, че съм се превърнала в едно надменно, богаташко момиче.
И всичко заради лошото момче.

-Трябва да говоря с него.-игнорирах думите му и открехнах вратата.

-Навън е студено!-извика Рик след мен, напомняйки ми, че е поредната студена и очевидно безсънна нощ. Взех първата дреха,която намерих захвърлена върху стола и излязох.

-Защо отново си тук?-попитах го направо, докато се загърнах с жилетката си. Навън имаше вятър, а лампите, които обикновено светеха ярко и осветяваха двора, сякаш тази вечер бяха загубили яркоста си.

-Ти най-добре знаеш, че аз винаги получавам това, което искам. Сега искам теб.-обясни ми спокойно, опъвайки нервите ми.

-Защо не спреш да мислиш само за себе си?!-ядосах се.
Винаги казва "аз искам", "не искам"...никога не се интересува от мнението на другите, както и от чувствата им.

-Защото на света няма по-важни хора от нас самите! Защо не спреш да се държиш така, сякаш не искаш да бъдеш с мен и не започнеш да ме разбираш?!-отвърна ми той.

-Защото още преди време ми беше казал достатъчно ясно, че не търсиш разбиране от мен. Не ти трябва и не искаш да те разбирам!-озъбих се на среща му.

-Излъгах...

-Цял живот лъжеш!- прекъснах го.

-Целият ми живот е лъжа.

-Такъв си го направи!

-Никога не съм искал да го превърна в това!-каза Хари.

-Както не си искал да бъдеш такъв, но уви затъваш все повече.

-Докато ти усложняваш нещата, аз ще продължавам да затъвам. Спри преди и двамата да сме останали без въздух.

-Да беше мислил за това по-рано. Сега единственият ти изход е да се откажеш. И може би така ще бъде най-добре за двама ни. Повече не идвай тук...-прошепнах с насълзени очи и влязох в къщата.
Мозъкът ми крещеше ,,Спри!"
От устата ми излизаше ,,Върви си!"
Но това заблудено сърце в гърдите ми плачеше и шептеше ,,Моля те, не се отказвай!"