Abducted

18

-Скайлър? - чух дрезгавия и приятен глас на Хари, веднага щом влязох в стаята. Усмихнах се и се доближих до него. Вече бъркотията, която бяхме създали вечерта я нямаше и не беше толкова мрачно в стаята.

-Добре ли си? - попитах аз.

-Ако се чудиш дали имам махмурлук, спокойно преодолях го. - засмя се тихо той, карайки ме да се усмихна отново. Не мисля, че се вслушвах особено добре в думите му, защото мислите ми ме отвеждаха в друга посока. Несъзнателно, докато забила поглед в устните му прехапах своите. Наистина ли беше толкова вълшебно, колкото помня? - Скай...

-Д-да?-попитах объркана. Хари размахваше ръце срещу лицето ми и изглеждаше малко раздразнен. - Извинявай, замислих се.

-Какво ти каза Уест? - попита ме той, разваляйки настроението ми.

-Няма значение. - отвърнах и погледнах настрани.

-Скай. - изричайки името ми, сякаш стотици малки пеперуди разгърнаха крила и полетяха в стомаха ми. Усмихнах се отново. До сега ме наричаше Скайлър. Явно наистина сме се сближили. - Защо се усмихваш така?

-Как? - попитах, прехапвайки случайно устни.

-Няма значение...-повтори думите ми от по-рано. - Какво ти каза?

-Ядоса се, че съм стояла цяла вечер тук. - отвърнах, опитвайки се да му спестя излишна информация.

-Само това? - попита отново, а аз кимнах в отговор. Мълчахме известно време, взирайки се един в друг, докато той не проговори. - Помниш ли какво стана снощи?

-Какво трябва да помня? - попитах, опитвайки се да скрия глупавата усмивка, която искаше да излезе наяве.

-Не знам.... За това питам. - отвърна той. Явно не помни. Може би се натъжих малко от факта, че той не помни, а аз все още чувствам малка част от онова вълшебство. Но тогава си спомних още нещо. Магиите не съществуват.

-Помня, че се напих. Ти също не беше на себе си. Говорехме си. - започнах да му разказвам.

-А после? - попита той, наблюдавайки ме любопитно с красивите си зелени очи. Колко ли преди са им се наслаждавали?
Опитах се да премахна глупавите мисли от главата си и да се съсредоточа в разговора.

-След това аз се бях натъжила, но ти... до някъде ме утеши.

-До някъде? Какво съм направил? - продължаваше да задава въпроси, докато любопитните му очи продължаваха да ме наблюдават.

-Не знам... - отвърнах аз. Той продължи да се взира в мен, докато не проговори, поглеждайки към прозорецът, отново замислен.

-Сигурна ли си, че не помниш нищо друго, Скайлър?

-Какво още трябва да помня, Хари? - попитах, използвайки името му, точно както бе направил, а той отново замълча.

-Мисля, че съм сънувал нещо откачено. - засмя се тихо. Усмихнах се на думите му. Нещо откачено. Само ако знаеше, че това не беше просто сън.