Abducted

9

-Предупредих ли без математика? - попита ме той, преглеждайки учебника пред себе си.

-Не, но ти ще успееш да ми помогнеш, нали? - усмихнах се, наблюдавайки реакцията му. Той се усмихна неловко, почесвайки вратът си.

-Сигурна ли си, че това е единствената ти домашна? - попита той. Засмях се и кимнах положително. - Понякога се чудя защо си го причинявам. - измърмори отчаяно и затвори учебникът, подавайки ми го между решетките.

-Какво си причиняваш? - попитах объркана.

-Нищо... Чудя се защо ви преподават толкова сложен материал, като едва ли ще ви трябва в живота. Училището става все по-странно!

-Възможно е.

-Кое?

-Да е странно. - отвърнах. Той продължи да ме наблюдава объркано и реших да му обясня ситуацията. - Не ходя на училище. Имам частни учители.

-Защо?

-Предполагам, че е за мое добро. - отвърнах, пъхайки кичур коса зад ухото си.

-Предполагаш?

-Татко отказва да говорим по тази тема. -измърморих тихо.

-Забранява ти да ходиш на училище?

-Да. Като цяло ми забранява да излизам от къщата. - обясних му аз.

-И ти го слушаш, нали?! - засмя се той, мислейки си, че се шегувам.

-Разбира се... Той прави всичко това за мое добро. - отговорих му, не сигурна в твърденията си. Отдавна вече не съм сигурна в значението на думите му. Казвал ми е, че някой ден ще мога да правя каквото искам, да излизам и да си намеря приятели, но не е сега времето. Изминаха години, но денят така и не дойде.

-Ако бях теб щях да избягам! - каза той, докато ме наблюдаваше замислен.

- Но виждам, че все още си тук. Ако беше толкова лесно, в момента нямаше да се промъквам тайно за да си поговорим.

-Изкушаваш ме да избягам.

-Опитай се! Навсякъде има охрана, камери и всякакви препятствия. Трудна задача си е.

-Опитвала ли си?

-Не. - отвърнах кратко, след което продължих. - Нямам си никого дори да избягам. Имам си само татко, а той прави всичко за мен. Не мисля, че ще успея да го изоставя, след всички усилия, които полага за да се грижи за мен.

-И ще го оставиш да отнеме свободата ти?

-Той не отнема свободата ми, Хари! - въздъхнах. - Прави го за мое добро. За да ме защити. Страхува се, че нещо може да ми се случи.

-Ако го беше грижа за теб, нямаше да те заключва в този затвор.

-Това не е затвор, а домът ни! - раздразних се.

-Напротив! Аз съм зад решетките! За мен е затвор. Ти също си заклещена тук, но се страхуваш да си го признаеш! Не искаш да си мислиш, че пропускаш най-важните години от живота си...

-Аз съм тук, защото искам! - прекъснах го.

-Да, колкото и аз. - отвърна, присмивайки ми се. Мълчах известно време, след което погледнах часовника си. Имах още няколко минути.

-Защо не искаш да си тук?

-Ти се шегуваш, нали? - засмя се той, сякаш бе най-очевидното нещо на света. Извъртях очи и зададох въпросът си отново, надявайки се на конкретен отговор. - Баща ти ме отвлече, не знам какво направи на хората ми и дали са живи, затвори ме на майната си, а на всичкото отгоре и досадната му дъщеря идва през час за да ме дразни.! Права си! Защо ми е да бягам, аз съм в рая.!

-Щом ти досаждам толкова, повече няма да идвам. - ядосах се на отговорът му. Той повдигна едната си вежда и погледна към вратата, а аз отворих устата си неврващо. Явно ще се наложи да се примиря с това, че не иска да бъдем приятели. Смяната започна и беше време да го спася от мъките му. Насочих се към вратата и точно преди да изляза се обърнах към него. - На мен ми беше приятно да си говорим и ти ще го оцениш, когато огладнееш и разбереш, че никой няма да ти донесе храна. - засмях се и излязох. Със сигурност думите му ме разочароваха , но се опитах да го скрия възможно най-добре. Не ми харесваше мисълта, че цял живот ще бъда сама в този "затвор".