Abducted

22

Хари ме разведе наоколо. Първо ми показа малък и спокоен квартал. Имаше много цветя и деца играещи с топка. Беше красиво и спокойно. Но след като преминахме през тази част, се намирахме на съвсем различно място. Всичко беше сиво и порутено, повечето от сградите бяха обрисувани със спрей и лоши думи. Нямаше много хора отвън освен група от момчета, пушещи цигарите си. Тази част беше зловеща.

-Кой от двата квартала мислиш, че е по-близо до реалността?-попита ме той. Не знаех какво да отговоря за това повдигнах рамене в отговор. Всичко бе много променено.- Тук няма точен отговор. Светът е съставен от добро и зло. Няма как да определим какъв е точно, защото хората и от двата типа се научават да живеят съвместно.

-Изглежда, че ти разбираш от това.

-Израстнах в беден квартал, но когато пораснах имах имоти в целия град. Знам какво е да бъдеш член и на двете страни.

-Звучи...Хубаво?

-Но не е.-отвърна той и започна да се катери  до терасата на една от къщите.

-Какво правиш?- попитах, след което се засмях. Той погледна към мен и ми се усмихна.

-Идваш ли?

Намерих се върху покрива на една къща, откъдето се виждаше идеално околността. Макар красивата гледка думите на Хари все още се въртяха в главата ми.

-Хари?

-Да, Скай?

-Ти защо стана такъв?- попитах тихо, надявайки се да не съм го засегнала. Той замълча за момент, след което ме погледна и проговори.

-Аз никога не съм искал да бъда такъв. Просто се наложи.

-Но, защо?

-Когато баща ми почина, някой трябваше да довърши нещата, които той беше започнал. Разбира се, това бях аз. Най-верният човек на татко, който бе като негов брат, успя да ми помогне с промените в живота ми. Не му отне дълго време за да ме научи как и какво да правя. С времето стигнах до тук.-обясни той.

-До тук...-повторих тихо.

-На покрива заедно с дъщерята на врага ми.- каза той и се засмя.

-Аз не съм твой враг!- отвърнах и се намръщих.

-Знам, но е сложно.

-Сложно? Ти...Още ми нямаш доверие.

-Не ме вини. Нямам доверие дори на себе си.-отвърна той.

-Това не ти е оправдание.- казах аз. Нарани ме, начина по който мисли. Рискувах много пъти, забърквайки се с него, рискувам и сега, седейки до него на този покрив, но въпреки всичко той не ми вярва. А аз вярвах ли му? Имах ли му доверие по същият начин, по който исках да ми има той?

-Времето не изглежда добре. Предлагам да тръгваме...-каза той и се изправи, напълно игнорирайки думите ми. Очевидно не заслужавам дори отговорът му.