Abducted

48

Разбита, отново и отново. Кога най-накрая ще се пречупя до толкова, че да не усещам болката?
Още с влизането си през вратата, срещнах гневният поглед на баща ми.

-Къде беше, Скайлър?-попита спокойно, но си личеше колко много иска да ми се развика.
Опитах се да преглътна сълзите, напиращи да излязат, но нямаше как да постигна желаният резултат ако отворя устата си.

-Колко пъти трябва да те предупреждавам за да ме чуеш най-накрая?-попита ме вече видимо ядосан.
Замълчах, опитвайки се да не му отговарям.
Бях достатъчно наранена от случилото се за да споря в момента.

-Скайлър, добре ли си?-намеси се Рик. Разбира се! Той му е казал всичко! След като Хари го е отпратил се е ядосал и е искал да ми го върне.

-Как може да се държиш така, Рик?!-извиках накрая. Не бях в добро психическо състояние и нервите ми се късаха бавно и мъчително. -Държиш се с мен като приятел, след това ме каниш на среща, залъгваш ме, че не си като Хари, но си точно като него! Ако наистина искаше да си мой приятел нямаше да си отваряш проклетата уста!-продължих да крещя, докато накрая гласът ми не преграхна.

-На това ли те научих?-попита още по-ядосан баща ми и застана срещу мен, хващайки грубо ръката ми.-Да прехвърляш вината си на другите? Да не изпълняваш молбите ми, които са само и единствено за твоето добро!? Кога успях да те науча на тези неща, Скайлър?! Кога онзи негодник успя да те научи?! Замълчах си въднъж от съжаление, но този път прекали...

-Не съм ти искала съжалението!-прекъснах го.-... Нямаш право да ме обвиняваш за каквото и да е, защото ти си виновен за всичко! Ако не се беше заемал да му отмъщаваш или да му даваш урок, аз нямаше дори да го познавам! Ти си виновен за това, че го срещнах и се запознах с него! И заради теб сега чувствам онова ужасно чувство, което изпитвах преди години! Помниш ли как се чувстваше, когато загубихме мама? Сега аз се чувствам така...-спрях, опитвайки се да си поема въздух. Имаше нещо, което ми тежеше. Някакво напрежение, което притискаше дробовете ми. Накрая просто се разплаках.

Не ми оставаше нищо друго освен да страдам. Моята приказка нямаше своят щастлив край. Всъщност никога не е било приказка, а просто сън. Болезнен кошмар...

-Не можеш да сравняваш загубата на майка ти с онзи изрод...-каза тихо баща ми. Макар гласът му да беше тих, можех да разбера колко ядосан беше. Ядосан на мен. Вероятно ме мразеше почти колкото "онзи изрод, Стайлс" -...Правиш грешка, след грешка и въпреки че ти показвам къде грешиш, ти никога не внимаваш. Не исках да го правя, но по дяволите, Скайлър, не ми оставяш избор. Вероятно ще ме намразиш, но ще поема този риск. Не искам дъщеря ми да се съсипе заради един нехранимайко...

-Какво имаш в предви?-попитах, но отговор не получих. Татко удостовери с поглед Рик, след което погледна към мен.

-Ако Рик е съгласен, ще се омъжиш за него...