Abducted

41

-Трябва да си вървиш...-прошепнах, отделяйки се от устните му.
Толкова исках това да продължи, но не трябваше. Той трябва да си тръгне и повече да не се връща.

-Не искам да си вървя. Какво ако остана тук?-Как да му обясня, че колкото повече време прекарва с мен, толкова по-трудно ще го пусна?- Искаш го, Скайлър! Искаш да остана...

-Не искам. Искам да си тръгнеш и повече да не се върнеш.-прекъснах го. Опитвах се да бъда максимално уверена в думите си, но дори самата аз не си повярвах.

-Искаш да те оставя на саме с онова копеленце? Искаш неговата компания?-попита ме и стисна брадичката ми, а аз изстенах от болка.

-Боли ме!-изсъсках, карайки го да ме пусне. Отдалечи се на няколко крачки от мен и прокара ръка през косата си, отблъсквайки я назад.-Не го осъзнаваш, нали? Не го разбираш и не искаш да го проумееш!

-Какво да проумея?-погледна ме объркан.

-Ти ме нараняваш, Хари!

-Можех да ти причиня много по-гадни и унизителни неща.-отвърна ми.

-Подигра се с мен и доверието ми! Използва ме за да отмъстиш на баща ми! Аз ти вярвах...

-Не съм те карал да ми вярваш!- каза малко по-силно.

-Но го искаше, нали?!- извиках в отговор.

-Да исках го! Исках да ми повярваш, за да те нараня и да навредя на баща ти! Защото той го заслужава!- извика той.

-А аз? И аз ли го заслужавам?!-извиках за пореден път. Очите ми започваха да се насълзяват и ако не намаля тона си ще се пречупя пред него и отново ще бъда слабачка в очите му.-Докато беше тук, беше мой приятел. Грижих се за теб и все ти помагах по някакъв начин. Бях мила и те приемах като свой приятел! Но за какво? За да се подиграеш с наивността ми? За да ме накараш да си мисля, че заслужаваш някой да те обича и накрая да се окаже, че си бил прав?! Ти не можеш да обичаш...

-Не мога, но си мислех, ме ти ще ме научиш...Оказа се, че не е по силите ти. Не е по силите на никого.- засмя се тъжно.

-Можех да те науча, но ти ми показа, че не го заслужаваш.

-Но го исках.

-Не е достатъчно, Хари.

-Знам...Надявам се онзи да те прави щастлива.-каза тихо.

-Той е просто приятел.-отвърнах.

-Но иска повече и очевидно го заслужава за разлика от мен.

-Но не съм аз тази, която ще го прави щастлив.

-Ти все още очакваш своят принц, нали?-попита ме.

-Спрях да вярвам в приказките, откакто се появи ти.

-Не съм виновен аз. Ти сама си осъзнала, че принцовете от приказките, не съществуват.

-Съществуват, но са рядкост.

-Може би така е било по-добре. Аз не съм бил твоят принц. Те са добри и честни. Знаят как да обичат, докато аз...Аз знам само как да наранявам.

-И въпреки това можеше да бъдеш моят принц, но вече е късно. Защото ти пожела да бъдеш този, който наранява.

-Защото това ме описва. Злобен и самотен. Аз съм злодея в тази приказка, Скай...