Измина почти седмица от рожденият ми ден и татко вече разбра за опита ми да пусна Хари извън решетките. Ядоса се, но не ме наказа. Не мисля, че имаше какво още да ми забрани.
-Значи поправиха ключалката? - попитах Хари.
-Да, но ако някога се наложи да ме пуснеш ще трябва доста да се измъчиш.
-Какво?
-Не мисля, че баща ти ще остави ключа на същото място. - поясни той. Прав е. Татко не е толкова глупав. - Но може би никога няма да изляза от тук. Всъщност вероятно ще изляза някой ден, но в ковчег. Отегчен и самотен.
-Това намек, че ще те убия от скука ли е?-засмях се. Той се усмихна и погледна към мен, хващайки решетките с двете си ръце. Подпря главата си между тях и ми се усмихна глупаво.
-Беше намек, че рано или късно баща ти ще ме убие. - отвърна той, принуждавайки усмивката ми да изчезне.
-Той няма да те убие. - оспорих аз.
-Не съм тук на празно, Скай. - въздъхна той. - Надявах се, че някой ден ще умра от любов, а не от ръката на един от най-големите си врагове.
-Ти... Излъга ли ме? - попитах тихо, докато все още го наблюдавах объркана.
-За какво да съм те излъгал? - погледна ме и той объркан.
-Каза ми, че не си намерил онази, за която да умреш.
-Да, така е. Имах надежди да я намеря. Но те умряха заедно със свободата ми. - отвърна тъжно. Не знам дали беше искрен с мен, но имаше нещо в него. Нещо истинско и необяснимо.
-А аз какво да кажа? - попитах, доближавайки се до решетките. - Вече нямам надежди, приятели, свобода. Преди имах само мечтите си, но сега...И те вече избледняват заедно с пропилятите ми дни тук. - споделих, облягайки главата си срещу решетките, както бе направил той.
-Скай... Искаш ли да те изведа от тук? Вече нямаш проблем с ключа. - каза той и застана срещу мен. Наведе се малко, тъй като бях по-ниска от него и огледа лицето ми, търсейки очите ми. Засякохме погледите си и той ми се усмихна. Не бях сигурна какво трябваше да направя. Искам да изляза, толкова отчаяно го искам, но ако не ми хареса навън? Ако наистина светът се е озлобил толкова много?
-Не знам, Хари.
-Нали искаше да излезеш? - попита той и се намръщи.
-Да, исках...
-Но?
-Страх ме е. - признах си.
-От какво? - попита объркан. - Мислиш си, че ако ме пуснеш от тук ще те убия щом излезем и ще избягам? Знаеш, че не бих го направил на публично място!
-Колко ме утеши. - намръщих се и аз.
-Знаеш, че не бих го направил. - каза, този път сериозен.
-Знам... Предполагам.
-Тогава от какво се страхуваш, Скайлър?
-Страх ме е от реалността, Хари.-признах си аз. - От онези хора, за които ти говориш - лишените от любов. Страхувам се, че като видя положението отвън, моят измислен свят ще рухне. Страх ме е, че ще ме наранят.
-Аз съм тук и ще те пазя, Скай. - прошепна той, обвивайки ръце около лицето ми. - Никой няма да те нарани, докато аз те пазя.
-Обещаваш ли? - попитах, докато погледа ми беше вперен в устните му. Тези устни.
-Обещавам. - чух го да казва, преди да постави малка целувка върху моите устни, отново връщайки ме в рая.
YOU ARE READING
Abducted
FanfictionПреди теб не бях добър човек. Мразех всеки, вършех неща, за които дори не искаш да си помислиш. А сега? Готов съм да платя с живота си за човек, който ме убива с липсата си. Виж ме, до къде стигнах!