Abducted

20

Измина почти седмица от рожденият ми ден и татко вече разбра за опита ми да пусна Хари извън решетките. Ядоса се, но не ме наказа. Не мисля, че имаше какво още да ми забрани.

-Значи поправиха ключалката? - попитах Хари.

-Да, но ако някога се наложи да ме пуснеш ще трябва доста да се измъчиш.

-Какво?

-Не мисля, че баща ти ще остави ключа на същото място. - поясни той. Прав е. Татко не е толкова глупав. - Но може би никога няма да изляза от тук. Всъщност вероятно ще изляза някой ден, но в ковчег. Отегчен и самотен.

-Това намек, че ще те убия от скука ли е?-засмях се. Той се усмихна и погледна към мен, хващайки решетките с двете си ръце. Подпря главата си между тях и ми се усмихна глупаво.

-Беше намек, че рано или късно баща ти ще ме убие. - отвърна той, принуждавайки усмивката ми да изчезне.

-Той няма да те убие. - оспорих аз.

-Не съм тук на празно, Скай. - въздъхна той. - Надявах се, че някой ден ще умра от любов, а не от ръката на един от най-големите си врагове.

-Ти... Излъга ли ме? - попитах тихо, докато все още го наблюдавах объркана.

-За какво да съм те излъгал? - погледна ме и той объркан.

-Каза ми, че не си намерил онази, за която да умреш.

-Да, така е. Имах надежди да я намеря. Но те умряха заедно със свободата ми. - отвърна тъжно. Не знам дали беше искрен с мен, но имаше нещо в него. Нещо истинско и необяснимо.

-А аз какво да кажа? - попитах, доближавайки се до решетките. - Вече нямам надежди, приятели, свобода. Преди имах само мечтите си, но сега...И те вече избледняват заедно с пропилятите ми дни тук. - споделих, облягайки главата си срещу решетките, както бе направил той.

-Скай... Искаш ли да те изведа от тук? Вече нямаш проблем с ключа. - каза той и застана срещу мен. Наведе се малко, тъй като бях по-ниска от него и огледа лицето ми, търсейки очите ми. Засякохме погледите си и той ми се усмихна. Не бях сигурна какво трябваше да направя. Искам да изляза, толкова отчаяно го искам, но ако не ми хареса навън? Ако наистина светът се е озлобил толкова много?

-Не знам, Хари.

-Нали искаше да излезеш? - попита той и се намръщи.

-Да, исках...

-Но?

-Страх ме е. - признах си.

-От какво? - попита объркан. - Мислиш си, че ако ме пуснеш от тук ще те убия щом излезем и ще избягам? Знаеш, че не бих го направил на публично място!

-Колко ме утеши. - намръщих се и аз.

-Знаеш, че не бих го направил. - каза, този път сериозен.

-Знам... Предполагам.

-Тогава от какво се страхуваш, Скайлър?

-Страх ме е от реалността, Хари.-признах си аз. - От онези хора, за които ти говориш - лишените от любов. Страхувам се, че като видя положението отвън, моят измислен свят ще рухне. Страх ме е, че ще ме наранят.

-Аз съм тук и ще те пазя, Скай. - прошепна той, обвивайки ръце около лицето ми. - Никой няма да те нарани, докато аз те пазя.

-Обещаваш ли? - попитах, докато погледа ми беше вперен в устните му. Тези устни.

-Обещавам. - чух го да казва, преди да постави малка целувка върху моите устни, отново връщайки ме в рая.