Abducted

8

-Но аз не мислех така и реших да му се противопоставя, като накрая...

-Моля те, спри! - изръмжа отчаяно той, докато беше скрил лицето си в шепите.

-Добре ли си? - попитах притеснена. Измина едва час и шансовете ми да се сприятеля с Хари тъкмо започваха да се увеличават. Вярно е, че само аз говорех през цялото време, а той изглеждаше малко отчаян. Вероятно му е омръзнало от тази мрачна стая.

-Бях... - измърмори той, но каза и още нещо, което така и не чух.

-Какво ти стана?

-Всичко е наред само ми трябва малко... Тишина. - отвърна накъсано той. Замълчах и се огледах наоколо. Не че имаше какво толкова да видя.

-По-добре ли си? - попитах отново, но не последва отговор. - Хари?

-Дано да си заслужава, мамка му. - каза тихо, след което се изправи и ме погледна с червените си, от липса на сън, очи. - Добре съм, Скайлър.

-Можеш да ме наричаш и Скай. - отвърнах му, усмихвайки се.

-Скай... - повтори той. -... Нямаш ли си друга работа?

-Какво искаш да кажеш? - попитах.

-Знаеш, обичайните неща, които седемнадесетгодишните правят?! - отвърна той малко по-остро от колкото очакваше, след което си пое въздух и ми се усмихна. Не знам какво му ставаше, но наистина започваше да ме плаши.

-И какво правят нормалните седемнадесетгодишни?

-Говорят си с онези малки идиотчета, които наричат свои гаджета. Натискат се или не знам, но не говорят с непознати с часове. - отвърна нервно.

-Ти не си непознат! Познавам те! - озъбих му се.

-Знаеш само името ми! - извъртя очи той. - Както и да е... Исках да кажа, че на тази възраст правите много неща и сте супер заети. Вероятно не обръщаш достатъчно внимание на приятелите си или на гаджето си? Защо не отидеш да му се обадиш?

-Аз нямам гадже. - отвърнах и сведох глава, изчервявайки се. Дори не знам защо го направих.

-Защо ли не се учудих... - каза нещо неясно, след което продължи по-спокойно и разбираемо. - Тогава... Например училище? Защо не отидеш да си напишеш домашните?! - предложи ми той.

-Хари, аз съм на седемнадесет, не на десет! - засмях се и извадих учебниците от раницата си. - Всъщност... Ти можеш да ми помогнеш с някои уроци, нали?

-Ако се съглася, какво ще получа?

-Защо винаги трябва да имаш изгода?! - раздразних се аз. - Ако не искаш да ми помогнеш - недей! Можем да си поговорим още малко през оставащият един час... - започнах, преди да бъда прекъсната от него.

-Подай ми учебника!