Abducted

11

-Привет, Харолд! Липсвах ли ти?

-Скайлър? - учуди се той.

-Нали не си посмисли, че се отърва от мен? - засмях се аз. Той се усмихна, след което проговори.

-Надявах се да не ти се е случило нещо. -останах приятно изненадана от отговорът му и имаше вероятност лицето ми да бе добило червен цвят от думите му.

-Значи щях да ти липсвам?

-Щях да умра от глад. - отвърна той, разбивайки илюзиите ми. Усмивката ми изчезна и раздразнението си проправи път, виждайки самодоволната му усмивка.

-Идиот... - измърморих и му подадох сандвичът, който бях взела. Той отхапа доволно, докато не отделяше поглед от мен. - Хапвай, спокойно... и ти няма да ми липсваш. - усмихнах се. Той спря да дъвчи изплю отхапаната част, карайки ме да се засмея.

-Не си му сложила нищо, нали? - попита той, след кратко време, което беше прекарал в изваждането на храната от устата му.

-Ако исках да те убия, щях да сложя отрова в храната ти още първият път. - усмихнах се невинно.

-Казваш ми, че съм късметлия?

-Нещо такова. - казах тихо и седнах срещу решетките, наблюдавайки как се храни.
Устните му се отваряха и затваряха при всеки допир на храната до тях. Докато дъвчеше челюстта му се движеше изкушително, а преглъщайки вената на вратът му изпъкваше още повече. Изглеждаше примамливо и... секси?

-Неловко е... - чух го да казва по-едно време. Извърнах глава, усещайки как бузите ми се затоплят, след което се прокашлях, опитвайки се да прикрия срамът си.

-Извинявай. - казах тихо и го погледнах.

-Няма проблем, принцесо, очевидно съм ти липсвал. - усмихна се Хари. Намръщих се на отговорът му, но нещо в мен трепна, когато чух как ме нарече. Принцесо. - Какво стана с охраната? Отвън е доста тихо. - отбеляза той, прекъсвайки мислите ми.

-Татко я премахна. - отговорих спокойно.

-Защо?

-Защото го помолих. - отвърнах му и го погледнах така, сякаш бе най-очевидното нещо на света.

-Защо си го молила?

-Искам да си говоря спокойно с теб, а и той разбра, че съм идвала тук. Помолих го да премахне охраната и той се съгласи.

-Защо? - попита за пореден път, започвайки да ме изнервя.

-Защото ме обича и иска да няма свидетели, когато те убие. - отвърнах със самодоволна усмивка, очаквайки следващият му въпрос.

-Защ...Чакай, какво?! - извика той. Засмях се и се изправих от студеният под.

-Стана късно. - отбелязах.

-Вероятно. - отвърна той.

-Трябва да си лягам. - намръщих се, спомняйки си за вечерният час, който татко ми бе определил.

-Тогава отивай! Не оставяй леглото да те чака! Аз ще се оправя, спокойно. Върви си и млъкни... Така де легни. - поправи се той, след което се усмихна чаровно. Извъртях очи и тръгнах към вратата.

-Лека нощ, Хари...-казах преди да изляза. Чух отговорът му и се усмихнах. Знаех, че сега и той се усмихва щастливо, защото няма да му "досаждам".
Горкичкият. Мисли си, че се е отървал от мен.