Game of Fate/ Игра на съдбата

3- Бебето

Вече бе минал час, откакто Люк влезе в операционната,а аз бях на тръни. Исках да знам какво става. Добре ли беше Вики, ами бебето? Щях да полудея.

-Ето- видях една ръка да ми подава чаша с кафе. Вдигнах поглед и видя Ирис. - Вземи я. Ще те стопли, и без това цялата си мокра.

Огледах се във стъклената врата. Косат ми бе цялата полепнала по тила и врата ми, грима, който Ана ми бе правила бе размазан, дали от дъжда ,дали от сълзи- не знаех. Красивата рокля, с цвят на праскова бе полепнала по мен,а чантата ми бе на пода до Майк.

Поех пластмасовата чаша, вдигнах я до устните си, като я обвих и с двете си ръце и отпих.

-Ели, какво е това?-попита Ирис след като забеляза пръстена на ръката ми.Проследих погледа ѝ и казах:

-Пръстен- отговорих безчувствено аз.

-Това го виждам- каза тя и завъртя очи.- Питам от къде се взе?

-О... Ами.. Марк ми предложи.

-Кога?- попита Ирис.

-Днес.

-Защо не ми каза- тя се приближи до мен и ме прегърна.

-След всичко това- размахах ръка,за да дам определение на това -не мисля,че има някакъв смисъл или значение.

-О, мила разбира се,че има смисъл. Но те разбирам, и все пак честито.

-Благодаря - казах и се усмихнах.

След още час, който ми се стори век ,Люк излезе от операционната, и аз изтичах при него.

-Люк, какво стана?- попитах аз.- Как е Вики, а бебето.

-Бебето е добре. Сега го слагат в кувьоз- изпуснах въздуха,който не бях осъзнала,че съм сдържала до сега.

-А Вики? Тя как е?

-Не много добре- потръпнах.- Ели, не знам дали ще издържи до сутринта-очите ми се наводниха.

-Но има шанс, нали? Дори и малък?

-Можем само да се надяваме- въздъхна Люк.

-Поне мога ли да я видя?- попитах, гласът ми се пречупи.

-В момента не е будна,но да.

Кимнах и той ме поведе към стаята,в която незнайно кога я бяха настанили.Седнах на стола до леглото.Погледнах я. Това не беше моята Вики-не. Моята Вики постоянно беше усмихната, за разлика от мен, която бях пръв приятел със сарказма. Тази Вики, Боже тази Вики беше страшна. Красивата и кафява коса сега бе подстригана до раменете, усмивката, която винаги грееше на устните ѝ сега я нямаше. Беше изчезнала,даже следите от нея не се виждаха никъде. Красивите ѝ небесно сини очи сега бяха затворени,а под тях се виждаха огромни черни кръгове от недоспиване, а може би и от плач. Изглеждаше бледа, красивия тен, с който я помнех сега го нямаше. Животът в нея го нямаше.

Помня когато се запозна с Роджър. Бяхме на парти, на което, да не повярва човек, и ние бяхме поканени- простолюдието, както казваше Уилоу. Помня го сякаш беше вчера, а не преди три години. Тогава Вики бе само на 25, а Роджър бе на 29. Вики много се вълнуваше, за разлика от мен. Беше облечена в красива розова рокля до коляното,беше с високи токчета, а коста ѝ беше вдигната на красив кок, а той-както винаги- черен костюм и бяла риза. Още тогава я хареса. Представи я на родителите си ( и тогава си бяха змии, като сега) те я харесах, защото беше усмихната, и красива, като сина ми. Няма да си кривя душата копелето Роджър беше красив, затова доста жени го харесваха, но той избра Вики. Шест месеца по-късно имаше сватба, още шест по-късно тормозът започна.

Бях се замислила, когато телефонът ми звънна-беше Марк.

-Ели, какво стана?- попита той.

-В болницата съм- отговорих аз.- Вики получила болки, Майк и Ирис я докарали, после Ирис ми се обади и аз стигнах възможно най-бързо.

-Вики как е? Видях новите, Роджър е мъртав.

-Заслужил си го е.

-Ели..- въздъха той.

-Извинявай-казах. - Изродиха бебето. То е добре, но още нищо не се знае за Вики.

-Добре.... Е какво е? Момче или момиче?-попита.

-Не знам-отговорих аз.

-Как така не знаеш?- попита.- Не отиде ли да го видиш?

-Марк то е в кувиоз-отговорих аз,-а и не искам да го видя преди Вики. Тя трябва да е първа, все пак е негова майка.

Марк се засмя.

-Права си. А кога ще се прибереш?

-Не знам- отговорих честно. -Надявам се скоро, но ще остана тук докато не се събуди.

-Добре, обади ми се когато решиш да се прибереш.

-Добре- казах, затворих телефона и се загледах в спящото до мен тяло.