Silvery Red / Сребристо-червено

- Глава 11 -

Пътят нагоре бе отнел на Кая близо час. Но, задъхани и потни от безспирното тичане, тя и принц Натаниел достигнаха подножието на планината за по-малко от половин час. Не бяха обелили нито дума. Птичките бяха спрели да пеят постепенно, сивите облаци дим ставаха все по-гъсти, а оттам, откъдето идваха облаците, започнаха да се чуват писъци.

Кая Айнар бе чувала хората да крещят. Твърде много пъти в твърде разнообразни ситуации. В началото писъците им я ужасяваха. Постепенно спряха да й правят впечатление. А след всички тези години даже понякога й носеха удовлетворение. Сладко, грандиозно, като музика за ушите й.

Писъците, които чуваше сега обаче, които приближаваха и се усилваха с всяка нейна крачка, не бяха нещо, на което за наслаждаваше. Това бяха викове на отчаяние, на страх. На беззащитност. Колкото повече звуците се превръщаха в немощни вопли за помощ, толкова повече растеше в Кая лошото й предчувствие. Пълният хаос, който цареше по лицето на Натаниел, разкриваше същото.

Двамата забавиха крачка, останали почти без въздух, но не спряха. Продължиха през равнината към близкото село с изострени сетива и нащрек. Малката порта, оградена от тънка стена, която бележеше входа селото, беше изтръгната и захвърлена на земята. Кая извади кинжала си и присви очи, мъчейки се да игнорира парещото усещане от дима. След секунда осъзна, че виковете постепенно бяха замрели, превръщайки се в тихи ридания, докато не затихнаха напълно.

Натаниел надникна първи през портата и остана като вцепенен. Кая го приближи и се надигна на пръсти, за да погледне над рамото му. Светът сякаш спря за миг.

Белите, чакълени улици бяха облени в алена кръв. Стичаше се надолу, попиваше между камъните, между всеки процеп. Част от стените на скромните домове бяха разбити. Навсякъде горяха огньове. А хората...

Нямаше нито един жив. Кая и Натаниел вървяха из селото като в транс. Нито един не бе оставен. Мъже, жени и деца - жестоко заклани. Някои бяха оставени да лежат насред улицата, с жестоки грозни рани и кръв, капеща от устите им. Други бяха нахвърляни на купчини един върху друг. Очите на повечето дори не бяха затворени. Касапница. Само с тази дума можеше да се опише картината.

Кая приклекна, за да погледне обезобразеното лице на едно дете. Не беше по-голямо от десетгодишно. Това нямаше как да е работа на някой случаен. И интуицията на Кая крещеше, че не го бе извършил някой от Лумерия и околията.