Silvery Red / Сребристо-червено

- Глава 35 -

Скърцането на стъпалата на дървеното стълбище звучеше някак плачевно на фона на пълната тишина, настанала в "Трите чайки".

Натаниел хвърли поглед към болнаво зеленикавата смес в малкото бурканче в ръката си. Мехлемът никак нямаше приятен вид, но лечителките в двореца си разбираха от работата, затова принцът реши да им се довери.

Той застана пред вратата на стаята на Кая и почука. Отговори му тишина.

Може би бе заспала. Той натисна дръжката внимателно и надникна вътре. Леглото бе празно.

Тревогата се надигна в него мигновено. През главата му се стрелнаха множество мисли, всяка по-неприятна от предната.

С няколко големи крачки Натаниел прекоси малкото пространство и се наведе над шкафа, където стоеше малка бележка, за чието съдържание нищо и никой не бе в състояние да го подготви.

✧✧✧

Луната огряваше всяка малка и тревичка и тихата песен на щурците действаше успокояващо на Клеон, който спеше дълбоко, макар без никаква завивка.

Почти бяха стигнали до Гората на елфите, или Дуенде Силва.

Кая винаги се бе чудела защо се нарича така. Беше дочувала истории за дриади, елфи и гномове, но не й се искаше да им вярва. Не й се искаше, защото не знаеше какво би се случило, ако тези същества излязат извън гората. Не знаеше какъв беше броят им, защо са избрали да се крият, дали не се подготвят за нещо. При всички положения, ако причината за отделянето им от цивилизацията бяха хората, то тогава Кая ги разбираше перфектно.

Според легендите, елфите имали сили. Некромантия, вуду, други черни магии, но и съживяване на материя и изцеляване. Освен това, били многобройни - хиляди, и всички до един умеели да се бият, да воюват. Постоянно водели войни, както с хората, така и със собствения си вид.

Дриадите, от друга страна, не владеели собствена магия, но пък били като едно цяло с гората. Тя се подчинявала на всяка тяхна мисъл.

Ами ако тези създания все пак бяха някъде там? Събирайки сили за нещо по-велико от поредната човешка война, от човечеството изобщо?

Кая слушаше шумоленето на листата, сякаш нашепващи й, приканващи я, и гледаше към Посоката - съзвездието точно в средата на небосклона, винаги там, винаги приютявайки в центъра си Аполин, най-ярката звезда.