Silvery Red / Сребристо-червено

- Глава 34 -

Ериан слушаше. Слушаше тихите разговори на Уил и Валор, немощния шепот на Силвия, шумотевицата по улиците, и й се искаше да прекара една минута насаме със себе си. Само една.

Никога не си бе представяла, че ще види някого от близките си хора в това състояние отново - толкова близо до смъртта.

Ериан израсна с баба си, която също като нея носеше магията в кръвта си. Баба й умееше да контролира човешките емоции. Можеше да успокоява и забързва ритъма на сърцето само със свиване на юмрук или едва забележимо помръдване на пръста си. Бе способна да кара хората да изпитват ентусиазъм, тъга, радост, смирение, дори възбуда. Можеше да кара хората да се молят, да пълзят от въображаема болка, да превърне живота им в ад, но никога не използваше дарбата си за подобни неща. При никакви обстоятелства.

Ериан я обичаше заради това. Баба й вярваше, че хората трябва да са добри. Че това е единственият правилен път към благословията на боговете. Макар че голяма част от магьосниците отричаха съществуването на по-висша форма на живот и приемаха като тяхна единствена и всемогъща богиня Природата, бабата на Ериан беше дълбоко вярващ в боговете човек.

- В живота винаги трябва да има баланс, скъпа. - казваше тя, докато сплиташе косите на лежащата в скута й шестгодишна Ериан. - Магията ни си има цена. Природата винаги си взима нужната енергия обратно. Затова трябва да сме внимателни с употребата на магия. Ще те науча на уменията на дядо ти, миличка, но трябва да ми обещаеш, че ще бъдеш внимателна и ще се стараеш да използваш дарбата си само за добро.

- Обещавам. - бе отвърнала Ериан, зелените й очи светещи от невинен детски ентусиазъм.

Ериан никога не бе виждала дядо си. Не го познаваше. Не знаеше какъв е бил той - дали е умеел да разказва шеги, дали се е ядосвал на небрежно сгъната кърпичка или се е радвал на гъбената супа на баба й. Баба й никога не говореше за него. Само се усмихваше й казваше "Той беше всичко, което някога можех да искам, и повече. Много повече."

Ериан нямаше представа как точно е загинал, знаеше само, че и той е бил магьосник. Баба й избягваше и тази тема на разговор.

Когато Ериан стана на осем, животът й се промени. В Хазасея магьосниците почти спряха да се показват по улиците. Много от тях даже потърсиха убежище някъде надалеч. Когато Ериан бе попитала баба си какво се случва, тя просто й се бе усмихнала и стиснала ръката й, произнасяйки: