Моето наказание

20

Щом отворих вратата гледах с отворена уста, а Jimin гледаше объркано. Цялата стая беше в листенца от рози. Какво по дяволите се случва тук?! Влезнах ме бавно вътре, като не спирахме да се оглеждаме.

Jimin:Как!? -попита неразбирайки.

Аз:Ще е много хубаво, ако и аз разбера. -отвърнах и си оставих раницата на стола.

Това беше единственото място на което нямаше рози. Взехме черни чували за боклук и започнахме да ги събираме. Щом приключихме излезнахме, за да ги изхвърлим.

Jimin:Това е много странно. -каза докато мяташе чувалите в контейнера.

Аз:Да. Трябваше да извика ме Soyeon. Искам да ѝ видя визиономията. -отвърнах и се за смях.

Качихме се отново горе, а за наше огромно учудване, по килима имаше още рози?!

Jimin:Не може да бъде! Аз изчистих килима, нямаше нито едно листо! -отвърна ядосано.

Аз:От къде идват тези неща? -попитах и седнах на леглото.

Jimin:Чакай малко! -каза и дойде до мен.

Аз:Какво? -попитах не разбирайки.

Jimin:Възможно ли е ти да ги създаваш? Докато се смееш? -попита, а аз присвих очите си.

Аз:Не знам. -отвърнах и легнах назад.

Jimin:Сега ще видим! -каза и започна да ме гъделичка.

Започнах да се смея, а той веднага спря. Започнаха да се появяват листенца във въздуха и да падат на земята. Едно от тях падна на главата на Jimin.

Jimin:Ти ги правиш! -каза с усмивка.

Аз:Как за Бога?!

Jimin:Все пак е възможно! -каза радосно.

Аз:Искам да видя, какво друго мога! Но как да спра да се появяват? -попитах докато се оглеждах.

Jimin:Все трябва да пише някъде, а докато се научиш ще трябва да чистим... -отвърна с въздишка.

Изведнъж от долния етаж чухме силен трясък. Jimin скочи нервоно от леглото и изтича до вратата. Чувах мама как вика. Какво става?

Аз:Jimin, какво става? Защо мама вика? -попитах притеснено.

Jimin:Аз... Аз... Съжалявам... -отвърна и се разплака.

Аз:За какво говориш?

Jimin:Бяха пратили писмо на майка ти, че ще те отведат в онзи град... Тя ме помоли да ти кажа, но така и не събрах смелост... Исках... Да се радваш, а не да се притесняваш за това... -отвърна, а аз го прегърнах.

Значи това е криела мама от мен. Това щеше да стане рано или късно.

Аз:Ще се предам! -казах, а Jimin ме погледна объркано.

Jimin:Не искам да тръгваш... Скрий се някъде или избягай, после се върни. Няма да те пусна! -отвърна и ме прегърна.

Аз:Няма да помогне... По-добре да не се стига до капсулите. Само, че май още харесвам Jungkook... - казах и той се отръпна.

Jimin:Какво? След онова? НИМА ЩЕ ЗАГЪРБИШ ВСИЧКО!? Всички обиди?! -попита, а аз се засмях.

Аз:Не живей в миналото! Пак ще се видим! Толкова лесно не можеш да се отървеш от мен! -отвърнах и излезнах от стаята.

Пред мен имаше четирима мъже в оранжеви костюми. Закопчаха ми ръцете с белезници и ме изкараха извън къщата. Jimin подаде един сак на мъжете, след което тръгнахме. В колата се разнесе приспивателен газ, след което клепачите започнаха да ми натежават. Опитах се да не заспивам, но това така и не стана.