Пактът

3| Червено повече ми отива

- Тогава потърсете някъде. Трябват ми червени.

Държах ченето си да не падне и направи голямо "О". Това вече беше прекалено голяма случайност. Как може цял живот да не съм се срещала с този човек и в рамките на два дни да го видя цели 3 пъти. И то да водя никак приятен разговор с него. Дори разговора ни да се равнява на няколко груби коментара.
Спомних си тактиката с дълбокото дишане и започнах да броя на ум.
Едно.
Две.
Три.

- Всичко от склада е тук. - отвърнах спокойно.

- Нали затова работите тук. Може да проверите.

Четири.
Пет.
Шест.

- Може да потърсите в някой друг магазин. Има още три в града.

- Нямам свободно време, за да обикалям проклетия град. - въртеше сива запалка между пръстите си и ме гледаше от високо.

Седем.
Осем.
Девет.

- Защо не се.. - залепих длан върху устата на Дориан гледайки как се мръщи и мята ръце в несъгласие. Обърнах я с гръб към това нахално животно и се приближих до ухото ѝ.

- Прекалено е късно за това. Те са двама мъже а ние сме жени. По-добре да ги отпратим спокойно.

Погледнах към очите ѝ, но те толкова се бяха свили от мръщенето ѝ, че едва ги разпознавах.
Наистина се бе ядосала.

- Махни си проклетата ръка, за бога! - изсъска и като че ли видях змия с люспи вместо човек и дръпнах ръката до тялото си. Боже как ме плашеше това момиче. - Оправяй се тогава с тези. Аз отивам да изпуша една цигара. И ако не са си тръгнали от тук, докато се върна тогава опитваме по моя начин.

И с това Дориан се завъртя на пети и завлече облечения си в черно джински задник обратно към склада. Въздъхнах дълбоко и при мисълта, че двама грамадни мъже чакаха зад гърба ми мозъка ми замръзна. Тя не знаеше какво стана преди 15 години, не знаеше, че точно такива мъже бяха преобърнали живота ми. И аз бях абсолютно сама срещу тях.
Хората казват, че времето е най-добрия лечител. Как зараства една рана? Колкото и да седиш и да се молиш да заздравее по-бързо, няма да се получи. Чакаш. Забравяш, че е там. И когато случайно се погледнеш в огледалото виждаш, че е останал малък белег. И се чудиш кога въобще се беше ударил.
Но това не е същото. Не мога да забравя, не мога да се погледна, без да видя лицето на детето в мен и да искам да го прегръщам и целувам, докато спре да плаче. Да го извадя от килера и да не го оставя да чува виковете на майка си.
Стиснах силно черните ръкавици в ръцете си и се обърнах към тях. Момчето със зелените очи се беше зазяпал към аксесоарите зад гърба си, но този с кучето Танос не можеше да си отмести проклетия поглед от мен.