Пактът

35| Едва началото

Кодиак

- Свързах се с баща си. Ще ме чака отвън.

- Не смей да влизаш отново в проклетата сграда. Омитай се, смотаняко. - въздържах се да го бутна грубо по рамото и проследих с поглед как слабото му тяло се мушна между прислужниците с колички пълни с храна и изчезна през изхода на кухнята. 

Не, бесен беше най-малкото нещо, което бях в този момент. И да, можеше да се каже, че бях облекчен, когато Тревър се събуди и успя да задържи права линия през целия път, но все пак дявола на рамото ми ми повтаряше, че си го е заслужил задето не иска едно време да тренира с мен. Никога не е проявявал желание към оръжията, не харесваше да се бие и едва научи няколко трика за обезвредяване – просто защото иначе изглеждаше прекалено глупав в очите ни. После манията па моторите – и от тогава стана един от най-пъргавите от нас с мотора. Може би това бе единственото, в което успяваше да ме бие. Не отричам това. Както и не отричам, че присъствието на Джулиет върху другото ми рамо отново започна да ми писва. Прекалено много ми се насъбираше за тази вечер и скоро сам щях да се предложа за екзекуция. Коуб щеше да е човека прерязал гърлото ми, за по-голямо шоу. 

- Прекалено си намусен. - отбеляза Джулиет и ме хвана под лакът, когато стъпихме обратно на твърдия мрамор в балната зала. Потиснах желанието да избутам ръката й и забавих крачка, оглеждайки се наоколо. Все същите лица. Патетично. 

- Като за човек, на който му измъкнаха целта под носа май добре се държа. 

- Ама ти май наистина я приемаш като твой предмет, страннико. Това е много токсично държание. 

- Знаеш ли кое е токсично, малката? Да се опитвам да спася света й, докато тя сама бута колоните, които го придържат. - изсъсках с наполовина уста преди да се ухиля фалшиво на двойка, която ни помаха и се запъти към нас. О, не. Никакви разговори. Дръпнах Джулиет и тя замръзна с ръка във въздуха, докато я водех на обратната посока. - И не я приемам като предмет. А ти не си тук, за да ми наливаш акъл. Да ти напомня ли, че все още си нямам и най-малка причина да ти вярвам?

Тя вдига глава, сварва ме как я изпивам предизвикателно с поглед, отвръща ми и се усмихва. Психопатка. 

- А имаш ли въобще причина да не ми? - погледна ме с вирната бладичка, но бързо я свали, когато само с поглед я попитах – ама ти сериозно ли? - Все пак имаш доста големи проблеми с доверието. Знам за това какво иска баща ми, страннико. Знам, че иска да я вземе и да я отгледа като своя а после да я продаде, защото е като ценен експонат в очите му. Иска след като ме даде да има резерва. Златна. И малко или много не ми се иска това момиче да попадне под неговите лапи. Никога не бих му оставила толкова сласт в ръцете, ако мога да я изтръгна. Пък и майка ми казваше, че винаги трябва да сме състрадателни и да помагаме с каквото можем. Дори да имаше предвид да не й натякваме, че отново е препила. Разбираш ли, тя е поетична личност.