Пактът

36| Разпаднала се майска роза

Кодиак

Ръката на Джулиет остана допряна до гърдите ми, напомняше ми да се владея, да не се опитвам да се впускам с рогата напред, защото нямах и минимален шанс срещу него. Идеше ми да се засмея. Минимален шанс? По-вероятно за него само в момента, в който той и аз останем насаме. 

- "Природата изтребва тоя свят,
но връща вечно твоя ход назад.
Чрез теб доказва своето умение
да ражда и руши за развлечение.
Към нея доверчив недей бъди.
Ласкае тя, но вечно не щади.
Ще дойде ден и ти ще се явиш
да искаш сметка и да заплатиш.„ 

Устата му замръзна на последната буква, изглеждаше сякаш се наслаждаваше на казаното си, попиваше всяка тъмна диря след химикала и се бе превърнал в листа, върху който Шекспир е писал. 

- Това, мили хора, е дар. Дар, както и Шекспир е дарявал скъпоценния си ум и талант, така и тя, това момиче, ще дари своя незначителен, нищожен живот за нас. Не се сърдете, че говоря така остро – прав съм. Вие не сте по-добри, отколкото аз съм. 

Публиката се размърда неудобно на местата си, някои дори хванаха чантите в ръцете си, готови да напуснат залата. Но на всеки изход имаше охрана. Те нямаше да ги пуснат, докато шоуто не приключи. 

- Благодаря ви за тази чест, която ми давате да седя тук, да говоря с вас и да споделям всичко, което имам. Аз, както и многобройните ми колеги, близки приятели и семейство, радвам се, че всички сме тук тази вечер. Без вас нямаше да съм това, което съм. Нито без Джон, Уилиям, господин д'Арк...и моите деца - Кодиак и Коуб Отонос. Моето наследвство. Моля заповядайте при мен! 

Думите заседнаха в гърлото ми, както и въздуха някъде по средата. Не, не бях уплашен. Всъщност напротив, щях да се кача там и дори да опитам да го засрамя толкова, че да му се ще да потъне в дън земя. Искаше ми се всички да се запознаят със сина, който бавно но славно покваря името на фамилията. Но бях...несигурен. Може би това беше капан и аз сам щях да подложа чергата си. Това искаше той, нали? Да ме изпита, да види до къде стигат обещанията ми, че няма да го предам и че този път вървя само на неговата страна. Но не звучеше ли много лесно? Да отида горе и...какво?

- Още една покана ли чакаш, страннико? Баща ти те чака с отворени ръце. - посочи ми с глава към сцената, от която не свалях очи. Вече знаех това. Гледах го право в очите и не мърдах от мястото си.