Пактът

25| Попитай ме какво искам

Калида

Изглежда се предаде, когато откъсна топлата си кожа от моята и се обърна към прозореца. Опитах да направя същото само ако не ми се искаше да изям с поглед всяка негова черта на намръщеното му лице.

- Всеки е губил по някога в живота си, Калида. Някои обаче са успяли да го загубят още преди да го получат. Ненавиждам чаровния си идиот баща по милион причини. Една от тях е, че повреди майка ми, когато пред очите ни уби новороденото момиче, което трябваше да бъде на половината на моите години сега. Втора е, че когато майка ми роди Коуб, брат ми, година след това беше регистрирана с рак а Отонос просто беше прекалено зает да се радва на втория му син, мислейки си, че с него ще придобие още повече власт. Той направи с нея нещо лошо, много лошо. И докато аз източвах банковия му акаунт и се опитвах всеячески да му го върна за мама, той се опитваше да ме отблъсне и да ме обвинява, че едва ли не аз съм виновен за смърта й. След като порастнах разбрах, че ако искам да остана в обсега на гаднярите, които си правят каквото искат и закона за тях просто не важи, трябваше да остана в имението на баща ми. - не видях и следа от съжалиение, грам разкаяние за желанието си да остане под полезрението на закона само, за да може да избива някъде болката си. Искаше ми се да я попия цялата. - Освен това искам да го съсипя. - като листо отнесено от вятъра Кодиак също толкова внезапно смени насторението си с коварна усмивчица на устните. - Обещал съм му го. Ще взема всичко, което ми принадлежи и с това ще изчезна от преклетата фамилия. И ето тук се включва сладката Калида, която е шанса на всеки, който иска да се промени съдбата си. - прехапах долната си устна, исках да задържа думите за себе си, за да не прецакам момента му. Вече разбрат това от Тревър, но сърце не ми даваше да му го кажа. Схващах кой каква роля имаше в сценария.

- Значи в пълния смисъл съм просто спасителния ви кораб? - и разбера се, че не можех дълго да му мълча, пък и не е като да не е вярно. На Кодиак думите ми никак не повлияха на каменното изражение. Имах чувството, че колкото и да ми говореше за себе си никога нямаше да го опозная изцяло. Като бурята с дъжда, като пустинята с пясъка. Правено, за да действат заедно.

- Не се мисли като Ноевия ковчег, но като цяло, да, да, нещо такова. Приеми го като благородно дело, Калида. Ако успеем да те измъкнем от тях така ще останеш жива. Ако през цялото време си се чудила защо, мамичката му, да ни имаш доверие, ето ти отговора. Ще те пазим жива, защото ти си ключа към революцията. - тръпки минаха по гърба ми и се удариха чак в петите ми. Това звучеше толкова налудничаво. Звучеше толкова шибано неправилно, че ми се прииска да заудрям главата си здраво в дървения шкаф, за да се събудя от този неприятен сън. Живота ми се преобърна в рамките на 24 часа и като че ли едва си спомнях живота преди това. Колежа, леля ми, работата ми. Табу! - Хей, стига. - три пръста накараха главата ми отново да се вирне нагоре, за да го погледне. Изтръпнах при сблъсъка ни. Исках наистина да го залея с десетки юмруци, но последния път когато го направих не завърши добре...поне не много добре. Но сравнително добре. Мамка му, наистина ме привличаше. Не само че си поверявах живота в ръцете му, но и оставях сърцето си в комплект. И той много добре го знаеше. - Имаш нужда от нас, както ние имаме нужда от теб. Мога да ти обещая, че няма да позволя да те отведат на километър по-далеч от мен, ясно?