Пактът

30| Все още бях жива

Калида

Изплюх водата от устата си на земята, като не се сдържах на желанието да намокря обувките му. Ръката му обаче грубо стисна бузите ми, накара устата ми да се отвори широко, за да налее проклетата вода право в гърлото ми. Очите ми отново се бяха напълнили със сълзи, горчиви дори когато попаднаха на устните ми. Затворих очи и се представих, че това не се случва, но болката в ченето ми беше много по-голяма от колкото се опитвах да си втълпя, заради което се закашлях и едва не повърнах обратно всичко, което наля в мен. Момчето като че ли се стресна за секунда, пусна ме и се отдръпна назад, когато се увери, че съм погълнала всичко. Чувствах се замаяна, мръсна а мускулите на краката ми като че ли не се бяха раздвижвали не от ден а от седмици. Много добре знаех какво слагаха в тази вода и това бе причината да започна да се съпротивлявам след втория път, в който ме накараха мирно и кротко да я изпия. Успокоителни, силни, тежки, но най-важното достатъчни и прецизно преценени така, че да ме държат в почти несвяст и най-вече – слаба. Започнах да си мисля, че го правят само защото знаеха, че семейството ми е Сейнт Клеър и както беше казал Тревър – уменията ми за близка схватка бяха изострени дори когато бях сигурна, че не знам и движение за контриране. Опитваха се да ме държат като жива кукла и аз само можех да гадая защо все още не бях мъртва и продължаваха да ми причиняват това. 

- Изглеждаш противно, малката. Надали си си мислела, че ще стигнеш до тук. Добър живот си живяла все пак разбрах. Леля, университет, най-добра приятелка...жалко, че сладката Марси си отиде така лесно. Беше й нужно само един удар и тя...

- Спр... - зъбите ми затракаха ожесточено в опит да спра думите му, но самото ми тяло не позволяваше дори да издам звук на жив човек. В главата ми викаха демони в опит да излязат на свобода и да го изядат жив, но също тези демони скърбяха в своята глупост и наивност. Очаквах да са добродушни с мен само защото се съгласих да се върна, но това беше просто капан с два заека. Леля ми е била мъртва още в момента, в който ми изпратиха снимката. Сърцето ми получи конвулс, наложи се да опитам да си припомня, че все още бях жива.  Но неговото потупване по рамото като че ли беше съвсем достатъчно да изпрати пареща болка по цялата ми ръка. 

- Красива си, Сейнт Клеър. Обещавам да се погрижа добре за теб. - клекна почти до земята, изравни се очи в очи с мен, когато поовдигна брадичката ми с три пръста. Кафявите му очи бяха в тотален контраст със светлата му коса. Изглеждаше млад и изглеждаше като бледо копие на... - Също както направи брат ми.