Пактът

19| Бих изгорил света ако можех

Калида

Сирените запълваха тишината на лятната вечер. Въздуха беше пълен с тежест, не можеше да се диша дори от топлината. Лъчите на луната попадаха точно върху къщата ни и оцветяваха външния ни цвят в още по-тъмно оранжево а цветята посадени отпред сякаш се бяха свили в пашкула си. 

Прегърнах се през раменете и заврях лицето си в коленете. Не можех да се отърва от мириса на кръв от раната на крака ми, която парамедиците все пак успяха да прегледат. Полицията дойде не след дълго, когато пристигна и Кодиак. Затваряйки очи всеки път си припомнях как изпитах истинско облекчение, че видях точно неговото лице първо. Не опитах да сдържам и сълза повече, когато тялото му прегърна толкова силно моето, че за момент се почувствах обратно у дома. Трябваше да го мразя, но аз отчаяно го търсех, когато се чувствах изгубена. Проклех се когато чух мотора му пред къщата си, но се затичах навън, за да го посрещна. 

Извърнах поглед напред виждайки как Кодиак енергично, но достатъчно запазил самообладание разговаряше с една полицайка и вероятно даваше отговори на събитията. От мен не успяха да измъкнат много освен, че човека беше голям на ръст, облечен в черно и че е искал да ни ограби...спестих си случая, в който настояваше да ме убие. Не зная защо първата дума, която изникна в главата ми беше ограби, когато дори не се опита да направи такова нещо – той очевидно през цялото време търсеше мен. Мен и само мен, точно както човека на паркинга преди няколко вечери. Това не може да е случайност. Присвих очи, за да опитам да видя как е леля, седнала в линейката. Парамедичката настоя да остане под нейн контрол докато си тръгнат, защото била в лошо състояние – шок и високо, опасно кръвно. Разбира се. Леля Марси имаше ужасен проблем със сърцето и това й пречеше да пие половината от лекарствата си за деменция. Затова и се налагаше да ги сменяме почти през няколко месеца. Зачудих се колко още дълго щях да остана в безопасност...и не само аз. Каквото и да ставаше повличах единствения човек, който се е грижил за мен в това.

Нечия топла ръка ме докосна деликатно по рамото, за да ми напомни, че е тук. Достатъчно бе да усетя лекия му парфюм, когато седна до мен на стълбите в почти същата позиция. Чувствах се неловко след като осъзнах, че се бяхме скарали по-рано и сега го викнах, като си мислех че може да спаси целия ми свят. Той обаче не мислеше като мен и дори да го бях нагрубила толкова силно – включително той мен – все пак избра да дойде. Да претърси къщата наоколо, да се обади на полицията и да изчака с мен, докато стоеше на щрек и ми обещаваше, че никой повече нямало да ме нарани. Разбира се – освен тези, които искат да ме убият, той беше втория човек, който се нареждаше по класация за най-голяма причинена болка.