Пактът

9| Травмата върви с теб

Калида

- Калида! - чух гласа на Идрис зад гърба си, но продължих напред между тълпата. Днес се събудих освен с подути очи от неудобното спане цяла вечер а и с кръгове сякаш не съм спала не една нощ, а две шибани седмици. Колкото и да се опитвах цяла вечер можех да сънувам само кошмари, само кръв и червен мотор. Мисля, че този цикъл щеше да ми стане новия кошмар, освен онзи с изгореното лице и дългите нокти от Елм Стрийт, или както там беше. Задърпах бейзболната шапка към лицето си и успях без да се блъсна в никой да изляза от университета. Притисках учебниците силно до гърдите си и се опитвах да не слушам, когато подмина група от приятели. Разбира се, че щеше да има въпроси по коридора от типа - съжалявам за случилото се, не знаех че имаш такова минало, можеш да се обърнеш към шибания ми чичо за терапия! Беше излишно всички изведнъж да се правят на заинтересовани, при положение, че от три години не сме се и поглеждали. И изведнъж от Никоя се превърнах, благодарение на още по-големия ми кошмар, Зайън, в Момичето от Флорида. Дори не мислех, че ще създаде такъв бум в университета, колкото го превъзнасях вчера. Но нямах намерение да търпя нито сърцераздирателните извинения за моята майка, нито техните умни вуйчовци терапевти. Вече бях на един, като гледам полза нямаше освен два три съвета, които все още използвах. Пък и не е ли всяко чудо за три дни?

- Кади, моля те спри! - пред лицето ми изскочи задъханата Идрис, почервеняла от бутаницата към изхода и плюс това догонвайки бързата ми крачка. Двигнах леко шапката нагоре и, както прецених че ще направи, постави ръка на устата си и се хвърли за прегръдка. Нямах нужда дори от нейното съжаление. Но тя беше единствения човек от когото щях да го приема. Да споделя колко ми липсва мама, дори да поплача за себе си. Но това беше тогава, преди 5 години, когато още не знаех коя съм и коя искам да стана. Сега все още не можех да отговоря на това коя искам да стана, но знаех, че съм Калида Сейнт Клеър и носех със себе си бреме, на което трябва да свикна. Плюса на това, че травмата върви с теб целия ти живот е че започваш да свикваш на реакцията на хората. Започваш да разбираш как действа света с някой, който има малко по-извратена съдба от някой друг и как отшумяваш като тема, но не и като мит. - Божичко, толкова много съжалявам, че вчера не бях до теб! Заклевам се, че те търсих около целия мол, но ти беше изчезнала. Радвам се, че си се прибрала и си...добре. - думите й се запънаха с последната дума и нямаше как да не се усмихна горчиво.