Пактът

18| Щях да живея чрез детето си

Калида

Сцените сякаш се превъртаха като развалена лента пред очите ми. Мама накарала ме да вляза в гардероба и да запуша ушите си със собствените ми ръце. Урината, която стисках в корема си и стана невъзможно да го правя, когато чух писъците ѝ. Кръвта, която едва не попи в чорапа ми, когато приближих до мъртвата си майка. Ръката ѝ, която се протегна към мен, за да посочи нещо зад мен. Вратата. Искаше да избягам или да се обадя на полицията и да се боря?
Не знам.
Бях прекалено малка и изплашена, за да разбирам. Знаех само, че мама вече нямаше да бъде с мен и това беше най-ужасяващото чувство, което някога щях да изпитам.
Спомням си, че тогава съседите до нашата врата бяха чули всичко и викнали полиция.

А сега до нас имаше една стара баба, глуха и недовиждаща. И Господ да ѝ дадеше последни супер-сили пак нямаше да може да се събуди от виковете ми.
Поредния сблъскат с нещо ме посрещна и размърда тялото ми. Имаше друг човек в тази къща и не бяхме нито аз, нито леля. Защото чувах виковете ѝ от хола, каращи тялото ми да затрепери още повече. Щях ли да спася всички, ако просто останех скрита под леглото? Извърнах поглед към бюрото до леглото си и едва не се разплаках от ужас. Бях забравила телефона си на масичката в хола. На масичката в шибания хол!

В замъгленото си от спомени и страх съзнание успях да се хвана като удавник за сламка за единствения близък спомен — джобния нож, който седеше в шкафа на бюрото ми. Трябваше да го направя. Или щях да загубя единствения близък човек до себе си.
Силно стиснах рамката на леглото и се проклех, задето сълзите започваха да избиват в очите ми. И то от чист страх. Смръзяващ костите страх.

- Не знам! Не знам!

Тялото ми скочи на крака и с невъобразима за мен скорост се промъкнах към бюрото и дръпнах шкафа. Вътре все още лежеше необезпокоявано ножчето, което си бях заръчала да седи с мен. Това беше единствената ми надежда за защита ако...станеше точно това, което става в момента. Прелистих списъка с варианти, които можех да направя и те стигаха до едно — да изляза там и да му дам каквото, по дяволите, търсеше.

Краката ми механично започнаха да стъпват на пръсти, сякаш щях да бъда чута. Държах се за идеята, че човека не знаеше, че има още някой в тази къща освен леля ми. Но за да съм сигурна, че тя беше добре, трябваше да преглътна каквито буци имах в гърлото си, за да отворя проклетата врата. Пръстите ми замръзнаха на нея и точно както спомена от чупещи се вещи в хола щеше да ме преследва в тишината. Не трябваше да се панирам. Нали бях пораснала? Защо се чувствах като дете тогава?