Пактът

37| Нищо не беше изгубено

Калида

Цялото ми тяло е изтръпнало до степен, в която не мога да разбера дали седя права или съм паднала на земята избутана от някой при суматохата. Очите ми примижат и търся Кодиак, но мястото до мен е празно. Вдигам ръка и оглеждам червената кръв, която облива корема ми и краката, а роклята ми попива всяка капка и я кара да се смеси с нейния тъмен червен цвят. Помислих си, че не усещам болка въпреки че раната зееше широко отворена и виждах месото отвътре. Не е нормално да не ме боли при това, нали? Защо? Защо не ме боли, когато трябва да изпитам всичко, каквото и да е, само за да ме накара да се изправя и да потърся Кодиак. Защо, точно когато трябва, аз не мога да помръдна и да извикам името му, да му кажа да избяга и да се махне, докато преглъщам молбите ми да ме вземе със себе си? Видях как се колебаеше до мен, как ме осъждаше, че не искам да му съдействам и как беше разочарован, че съм го предала, когато той беше готов да се бори за мен. Защо? За какво му бях, когато той можеше да има всичко това, което баща му имаше тук? Власт, пари, сила. Престорена любов. Клатушкащо се братство с психопат. Какво му липсваше?

Аз? Липсвах му аз, момиче, което не знае кога да спре и кога да започне? Която от тук натам нямаше да има и една причина да остане жива и щеше да му е бреме? Това ли...бях аз? Бреме? Никога поправимо. Вечно щеше да е трудно.

Вкусих от сълзите си, когато вече те не падаха като капки а истински фонтан. Слаба. Несигурна. Всичко, което майка ми не беше и което не ме беше научила да бъда. Така ли те пречупваше това място? Затова ли беше избягала? За да запази себе си?

Вдигам глава и започвам да усещам. Щипенето в китката си, тежеста на собствената си глава. Искам да намеря Кодиак. Искам да се боря с него, докато той е съгласен да се бори заедно с мен. Точно както майка ми беше направила. Не бях това момиче, с което се запозна преди няколко седмици, но нямах и намерението да оставам такава. Винаги можех да бъда повече от това. И Пактът нямаше да ме пречупи. Не и толкова рязко. Не и когато заедно с мен щяха да паднат още души.

Мернах паднал мъж зад гърба си а оръжието му стърчеше на върха на пръстите му. От главата му течеше струйка кръв. Посегнах напред и грабнах оръжието със здравата си ръка преди да отскоча назад и да се свия в завесите на сцената, късайки парче плат от тениската на мъжа.