Пактът

39| Истински войник

Калида 

1 месец по-късно.

- Нямам търпение да те видя отново, Кики. Липсваш ми наистина. - усмихнах се срещу слушалката.

- Приготви си въпросите на един лист и добави няколко от или-или. - пошегувах се с нея, но наистина изгарях от сладко желание да се върна и да прегърна приятелката си. Не заслужавахме това, което си казахме преди. Сякаш беше толкова отдавна. - До скоро, Идрис. 

Прокарах пръсти през бинта на китката си несигурно опипваща твърдите конци под него. Не захапах устна, когато натиснах малко по-силно – не ме болеше така, както преди една седмица. Хванах завързания край и го разгърнах. Несъзнателно свих пръстите на краката си от гледката на зачервената дръпната кожа заради черния медицинския конец. Но нямаше и следа от онзи дълбок разрез, който едва държеше двата края. Сега беше останало едно петно от дълга линия стигаща от единия край на китката ми до другия. Минах с палец през раната и несигурно закачих с края на нокътя си един от конците. Спомних си как отказвах да ги сваля до края, за да съм сигурна, че това ще остане също толкова запечатано, колкото и се стараех да направя с миналото си. Всеки път в който бях поглеждала към ръката си виждах само смърт, чувах викове, отново усещах топла кръв. Не можех да го изтърпя и се посъветвах с Джулиет много по-често, отколкото ми се полагаше. Може би защото вече знаеше цялата история с мен – и не я беше срам да каже това, което мисли. А мен не ме беше страх да й признавам, че понякога щях да се чувствам по-добре ако просто бях умряла.

Вдигнах глава към прозореца и вдигнах щорите, позволявайки на слънчевите септемврийски лъчи да ме прегърнат. Хълма на който беше къщата, в която бяхме отседнали свършваше недалеч от вътрешния празен двор пълен с опадали есенни листа. Изглеждаше красиво, когато се сравни с малките облаци предвещаващи буря през нощта. Облегнах глава на коляното си и оставих пуснатите ми коси да погъделичкат босите ми крака. Опитах да надникна през оградата, където зная, че беше погребан бащата на Тревър. Още си спомням кратката ни церемония като бял ден. Майка му, която тихо плачеше на рамото му, Тревър, който пожела това погребение да остане между кръга му от нас и Джулиет. Като че ли мокрия нос на Танос още се завираше в сгъвката на коляното ми, докато се подпирах на Кодиак и ридаех заедно с всички останали. Никога не съм познавала този човек, но едно време познавах едно момиченце, което загуби най-важната фигура в живота си от това общество – и може би тази смърт сега успя да ме прекърши изцяло. Но работех над това. Работех над себе и това да се науча да не съм толкова сурова с момиченцето отвътре. Те решиха да направят толкова много за мен и не можех да ги предам така. Трябваше да направя още. Да действам по-усилено.