Пактът

34| Ще ме намериш отново

Кодиак

Погледнах я. Толкова дребна в сравнение с отпуснатото тяло на Тревър, моя приятел, в ръцете й. Ръцете й, треперещи, държаха, не, притискаха трескаво рамото му, докато в същото време опитваше да го милва със свободната си ръка. Стоях като статуя под рамката на вратата и не можех да осмисля как въобще стигнахме до тук. Как от онова пълно с енергия и желание за нова битка момиче, тя се беше превърнала в тази слаба, прекършена в плещите от целия товар, който са й дали да носи, жена. Лицето й беше изпито от липсата на сън, дори през повечето време да е била под упойката на успокояващото. Това дори не я е успокоило. Най-много да й докарало още по-голяма травма. 

Оставих вцепененото тяло на Джулиет да седи до вратата и без да гледам никъде другаде виждах само нея. Снижих се на височината й дори това да ми се наложи да стъпя в кръвта на приятелия си. Лош човек ли бях, когато първо помислих дали тя беше добре, но не и той?

- Калида, тук съм. Хей. - махнах ръката й от главата му и я стиснах в своята. Беше толкова студена, но това не задейства инстинкта ми да си я отдръпна. Започнах да я разтривам и да опитам да задържа погледа й върху себе си за повече от няколко секунди. Като че ли не искаше да я гледам. Не и сега, не и такава. - Моля те, скъпа. - думите се търкулнаха от устата ми с молба, нямаше място за грубости. Аз не бях способен да изпитам дори и капка вулгарност към това момиче. Сините й очи най-накрая ме погледнаха, хлътналите й клепачи се затвориха и отвориха няколко пъти, докато повярва, че наистина съм аз. Видях облекчението изписано на личицето й. Усмихнах й се колебливо, горчиво преди да придърпам главата й към своята. Чело в чело аз дишах това, което тя. И исках това да е завинаги. 

- По дяволите. - изхленчи и разтърси рамене в хлипане. - Ти наистина успя, Кодиак. Боже господи...

- Обещах ти нещо. - знаех, че си е спомнила думите ми в апартамента на старицата обратно в Мичиган. Тя трудно забравяше. Аз също, всичко свързано с нея. - Казах ти, че няма да те оставя да те държат далеч от мен. Нали? Ела тук. - тя постави ръка върху бузата ми и завря глава в свивката на врата ми, което ми позволи да облегна брадичката си на финото й рамо, голо и едва придържащо роклята, с която беше облечена. Трудно можеше да не се забележи целия брокат и червен цвят, но пред очите ми седеше беше само лицето й. Косата й, която сега беше вързана на кок се докосна до лицето ми и тайно заликувах. Не можеше да ме кара да се чувствам по такъв начин. Щастлив. Беше странно. Ново.