Пактът

38| Съжалявам, Тревър

Калида

- От тук! - подвикна Кодиак на Джулиет, която тичаше зад мен и нервно трепереше с металния пистолет, които й подадох. Опитах да я огледам отново, да си припомня дали някога съм я виждала и какво прави тук с него, но дърпането измежду коридорите ме накара да се замая и реших да оставя това за по-късно. Нямаше значение коя е. Щом Кодиак й имаше доверие, значи и аз би трябвало да й имам. Не можех да си позволя и без това да ги предам за втори път. Не и след като Кодиак плати такава висока цена за мен. Не можех да не го погледна и да не видя как се бореше с емоциите, които държеше в себе си. Стискаше ръката ми прекалено силно, но го оставих така. Може би искаше да е сигурен, че няма да сбърка още някъде и да ме изгуби. Единствения му останал човек. Сърцето ми заби лудо, когато си помислих, че е оставил всичко заради мен. Или може би дори заради каузата. Заради една част от себе си. Той се бореше. Той наистина се бореше. 

Джулиет постави ръка на гърдите ми и ме прилепи до стената заедно с тях, като ми сложи пръст на устните да замълча. Отряд от мъже се изстреляха покрай нас напред, което означаваше, че се връщат обратно в балната зала. Наложи се да навлажня устните си, защото бяха залепнали заедно с косми от косата ми по потното ми чело. 

- Как се чувстваш? - Кодиак се завъртя назад и ми хвърли бегъл поглед преди да бутне тежката врата, която ни показа в далечината отворените врати за изход. Това беше. Още съвсем малко и всичко щеше да приключи. 

- Благодаря ти, Кодиак. - отвърнах му вместо това с лека усмивка, която той огледа и кимна многозначително. Нямаше нужда да казвам, че главата ми тежеше и едва не припадам при правенето на две стъпки. Усетих гърба си отново студен, което ме накара да потърся Джулиет, която стоеше плътно там до преди секунди, но сега я нямаше. Боже, кога успя да изчезне! Обърнах се към Кодиак отваряйки уста, за да му кажа, но преди да успея очите ми сканираха фигурата на Тревър, който вървеше забързано към нас. Вълна от облекчение се изля върху нервите ми и само появата му ме накара да се усмихна. Това значеше, че той беше жив. Не бях виновна за още едно убийство. Не бях! Отворих широко ръце и минах пред Кодиак, който обаче не се изпускаше от мен и желанието ми да го прегърна наделя над всичко останало. Въпреки кръвта по ризата, въпреки мръсното лице и измъченото му изражение той си беше същия. Същия какъвто го бях видяла преди да си помисля, че саможертвата ми ще спаси повече хора. А бе напротив. Може би само ако им бях съдействала още тогава нямаше...