Пактът

6| Достойноство, сила и търпение

Калида

През целия ден съм била на хиляди тръни. В библиотеката. В университета. Дори в проклетата пекарна усещах как се забиват надълбоко в задника ми и не ме оставяха да дишам. Отне ми цяла една вечер, за да се убедя, че проклетника просто искаше да ме изплаши. Нямаше шанс нито да ме познава, камо ли да знае историята със семейството ми. Просто беше едно на милион. Лошото е, че не можех да споделя на никого. Не че Идрис не знаеше, но не исках да зашивам такъв шамар на лицето ѝ, че да ме пита после две седмици занапред. Разбира се, че беше прекрасна приятелка, но имах нуждата първо да се успокоя. Сама. И после ако имах въпроси, а аз, боже, имах, щях сама да ги задавам.
Това беше моята битка за моята чест.
Но разбира се, че ако исках някой върху чието рамо да плача щях веднага да се обърна към нея.
Не и към Дориан, която за пореден път кръшна от смяна и ме остави сама до края на следобяда.

Леля ми поне (това щастие да имам) не беше забравяла вратата отключена вече цели три дни и това го приемах за напред с хапчетата. Докато не започна да оставя включени печки, което се равняваше на също толкова големия ми страх с вратите. Чувствах се рязко смазана от всички страни и всеки ден беше изпитание за достойнство, сила и търпение. А започваше да ми идва в повече.

В края на деня вече бях вкъщи и бърках боба по мексикански върху печката добавяйки за последно подправки преди да изключа котлона. Оставих тигана настрани върху плота и казах на леля, че вечерята е готова. Не бях гладна и корема ми беше свит, но за да не я оставям сама си сипах минимална порция и седнах с нея на масата.

- Бях забравила колко хубаво готвиш, пчеличке. - възкликна леля и набута голяма порция в устата си. Усмихнах се на все още детския ѝ дух и си я представих като малка как бърза да изяде цялата чиния преди мама да я е откраднала. Разправяла ми е всякакви истории с тях двете. - Щом ти направи вечерята аз ще направя снакса за филма ни.

Сърцето ми се сви когато трябваше да ѝ кажа, че ще излизам тази вечер и ще я оставя сама. Не исках да го правя и днес дори успях да се прибера много по-рано, но трябваше, не, нуждаех се да отида на проклетата Гонка, за да мога да намеря проклетия Кодиак и да го хвана за проклетото гърло. Исках отговор. Не на хиляди въпроси, нямах сила за всички тях. Но един беше достатъчен.
Нямах представа дали наистина блъфираше, но май бях напът да разбера. И тъй като не можех да събера топките си от ъглите на стаята, за да отида сама из цялата навалица викнах Идрис с мен още сутринта, при което тя не спря да ми го напомня цял ден. Но освен това ме и разведряваше със своя нов тайнствен любим, който така и не е била запомнила достатъчно миналата вечер. Обеща ми, че ако днес бъде там лично ще ми го посочи.
Идеята да изляза за пръв път от нас вечер с месеци насам не беше лоша, естествено, но това че отивах право в устата на звяра ме притесняваше много повече.
Докато си събирах парченцата сърце от пода след като видях разочарованата физиономия на леля си отидох и оставих чиниите в мивката напомняйки си, че това ще ми е първата работа утре освен ако леля не се заеме с тях преди лягане.
Наложи се да изровя целия си гардероб пълен с всякакви тениски и клинове, предимно спортни бюстиета и три чифта джинси, за да намеря нещо подобаващо.
Последните дънки, които успях да извадя бяха светло-сини и широки в края и помен от тях имах, че ми бяха доста тесни в областта на бедрата. Когато ги обух наистина потвърдих спомена, но дори да имах още време в търсене на други, смирено се примирих. Нахлузих къса бежава риза на която си позволих да разкопчая две копчета позволявайки на средно голямата ми чашка гърди леко да се покаже от долу. Не се постарах да оправя лицето си, и без това беше тъмно, единствено закрих тъмните кръгове под очите и мацнах върху бузите си руж, за да не ме помислят за събудил се човек от близкото гробище.
Косата си тъкмо я връзвах на висока опашка, когато телефона ми завибрира със силата на бор машина върху бюрото. Само моя имаше толкова голяма сила и може би, защото беше от години наред.