Пактът

14| Не ми показвай, че не можеш да се бориш

Калида

Леля ми казваше, че света е най-коварното нещо, което човешката душа се опитва да преживее и смърта е неговото избавление. Че това е само началото към истинския безкрай. Но в момента единственото безкрайно нещо, което виждах бяха звезди и бели точки от светлината на уличната лампа близо до завоя. И главата ми мътно се бореше със силата да припадна, отказвайки да се предаде. Ребрата ме боляха от рязкото захвърляне към земята и можех да се обзаложа, че може би успях да си счупя едно от тях. От къде тогава да идваше тази болка? Сърцето ми? Защо да беше от там? Та нали щях да съм по-щастлива, ако бях преминала червената врата? Чувах плюене на слюнка и удари отново и отново на тежко тяло в повърхност. Кодиак. Той ли...

Надигнах се на лакти и започнах да се набирам с крака нагоре, докато не успях да се обърна напълно назад. Пред очите ми се разиграваше сцена на кръв и юмруци, на мъж, които лежеше по гръб на земята и друг облечен с проклета компресна тениска го беше възседнал и сбръчкал веждите си с едно движение удари главата на другия със своята. Не бях виждала в живота си толкова напрежение на едно място, но и не бях усещала главата си толкова натежала също толкова никога. Опитах да извикам, но единственото, което излезе от устата ми беше името на Кодиак. Два пъти под ред.

- Моля те! - отново извиках и започнах да греба с ръце към него, но главата му се обърна още преди да съм го настигнала. Очите му черни като нощта ме погледнаха и силно чувство на страх ме заля, когато забелязах онази нотка на...зло в тях. Може би не зло, но напрежение. Желание за нещо. Ярост. Присмех. Всичко в едно, но не и страх, от който аз най-вероятно смърдях. Краката му рязко скочиха от тялото на припадналия мъж и го прескочи с едно движение клякайки на височината на тялото ми. Изглеждаше мръсен от боя, не знаех, дали бях припаднала за части от секундата и какво успях да изпусна, но от ръката му капеше кръв и заливаше земята под очите ми. Единствената ми реакция беше да заплача още по-силно и да опитам вместо да понеча към него да се свия на топка на земята. - Аз не знам какво... - задавих се с гласа си и дори не опитах да спра истеричния ми рев. Заслужавах го. Заслужавах и да се махна от тук и да отида в полицията на секундата, докато този човек не се беше събудил. - Моля те помогни ми!

Замъглена от емоция, от благодарност към това грубо момче, което беше пред очите ми и пълна със срам се разпаднах в ръцете му и го помолих за нещото, което никой не бях молила. Помощ. Може би просто защото никога не бях толкова уплашена колкото сега. Кодиак не изчака и секунда повече преди решително да напрегне мускулите си и хване тялото ми в себе си. Можех да вярвам на мъжа на земята също толкова, колкото можех да вярвам и на Кодиак, но дори да беше така не исках да ме пуска. Просто да ме разкара от тук. Ръцете ми се увиха около шията му и отпуснах главата си на гърдите му продължавайки да плача. Не можех да спра, просто не можех.