Пактът

12| Не всичко се върти около теб

Кодиак 

Внимателно изучавах лицето на Калида, докато слушах с половин ухо историята на леля й за последния й съпруг, който работел като готвач в пекарна. Унесено дърпаше фреша от сламката си и беше забила поглед в някаква точка на масата. Можех да се хвана на бас, че обмисляше как щеше да ми взриви мотора или да ме прецака по време на смяна. Или каквото и да било зло, защото явно просто си беше отмъстителна. Колкото и да се опитвах да го обръщам на майтап покрай нея винаги достигах до една определена точка, в която не можех да я гледам с отвращението, с което бях започнал в началото. Опитвах да виждам враг, но пред очите ми винаги стоеше невинно момиче белязано от несправедливата ръка на Пакта. Момиче, което не познаваше баща си, което беше загубило майка си и опитваше да не загуби себе си. Дали мислех така заради проклетата голяма уста на Тревър, който все ми го повтаряше, когато имаше възможност, може би да. Но колкото повече прекарвах време покрай нея виждах себе си. Беглец от истинското ти аз и болката. И дори когато Зайън ми каза, че е време да приключваме с нея застанах на страната на Тревър, който упорито я защитаваше. Дали от лични причини или от страничните му интереси по нея - не знаех - но се хващах че искам да разбера още за нея преди да е свършило. А аз знаех, че скоро всичко щеше да приключи. Тя щеше да последва десетките други невинни души в миналото. Да отиде при Изи. Поставих ръка върху дясната си китка и потърках мастилото гравирано там. И нямаше да можем още дълго да я питаме как е живота извън тежките задължения на обществото ни.

Погледа й се вдигна от точката някъде по масата и срещна моя. Изненада мина през очите й, когато ме хвана, че я наблюдавам, но бързо обърна на нормалното си изражение - неприазъм. Разбира се, че не ме харесваше. Дори да бях убедил Зайън да не се навърта покрай нея, докато не дойде момента, тя все още мислеше, че не съм на нейна страна. И беше права. Никога нямаше да бъда. Беше просто игра на котка и мишка.

- От къде каза, че идваш, Коди? - очите ми се преместиха върху лелята на Калида и успях да запазя чувството на носталгия щом ме нарече Коди. Това го правеше само майка ми. 

- Флорида, госпожо Сейнт Клеър. 

- О, спри да ме наричаш така! И без това не се чувствам достатъчно млада. - ръката й се вдигна, за да повика сервитьорката а аз си помислих, че е много забавна жена. - За теб съм Марси. Приятно ми е.