Пактът

16| Шибан психопат

Калида

- Точно така! Браво Калида, справяш се чудесно.  - възкликна удивено Тревър, когато успях сама да управлявам посоката на Каролина и я завъртях в кръг. Погалих я нежно и тя ми отвърна с продължително хриптене. Май това беше начина ѝ да ми каже "няма проблем, че седиш на проклетия ми гръб вече от четиридесет минути". Ръката на Тревър полетя към мен за приятелско пет и когато ме попита дали искам да сляза му заклатих глава.

- Искам да използвам времето тук за повече от това да ви слушам скучните разговори. - неволно погледнах към Кодиак, но от половин час насам по лицето му вече нямаше и следа от усмивка и то само заради един конкретен разговор по телефона. Когато тъкмо се разбрахме да се опитаме да пояздим заедно по пътеката обаждането явно беше толкова важно, че му се наложи да не се върне в следващите 20 минути, през които аз и Тревър успяхме да разтеглим локуми. Разбрах, че наистина идва от Мексико и родителите му всъщност доста са се опитвали да го накарат да се бутне в обществото, но Тревър от малък е бил стеснителен и затова завършва с Кодиак и Зайън. Това беше първия път в който някой от тях спомена за Зайън пред мен и реакцията ми беше просто да не го изкоментирам. Дните в които се притеснявах, че живота ми може да се промени коренно отминаха и сега единственото, което правя е отново да не гледам в очите на хората, за да не позная какво мислят. Беше много по-лесно отколкото очаквах. След като му споделих как съм се оказала в Мичиган дойде ред да му задам същия въпрос.

- Много по-сложно е за обяснение.

И след това не можах да изкарам нищо повече от него относно Мичиган. Беше странно как продължаваха да ми овъртат, но не можех да ги завържа под гумите и да ги накарам да говорят повече. Всъщност можех и да мога, но щеше да ми коства известни години затвор и обжалвания.
Затова приключих теорията си с това, че са тук поради съвсем лични причини и започвах да свързвам живота им много по-тясно един с друг.

- Тревър! - и двамата се обърнахме мигновенно към Кодиак. Тялото му стоеше изправено близо до входа към хамбара а в очите му се четеше мътна ярост и почти открито напрежение. Погледнах Тревър, който се измъкна от мен с бърз извинителен поглед и пое към него. Останах сама върху Каролина, която започна да рита с копита, за да я размърдам. Не исках да си вра носа, където не ми беше работата, затова бях готова да се обърна и да продължа моята малка тренировка с Каролина, но дори не успях да стигна далеч с навигацията, когато Кодиак вече беше пристигнал към мен.
Забелязах ръцете му свити в юмруци, но повече ми беше интересно изражението на лицето му, отколкото вътрешната му борба с гнева. Знаех, че Кодиак не се нрави с особено търпение, но каквото и да беше онова по телефона със сигурност успя да съсипе деня ни.
Нашия ден.
Боже, гръм да ме удари.