Пактът

27| Ти нямаш приятели, заднико

Калида

Вратите на асансьора бавно се отвориха и позволиха на напоения с пари въздух да ни залее като топла вълна. Не се криех, че ме беше страх, нито се криех, че ме е страх и за горката ми леля. Но правех това заради нея. Всичко, всяка саможертва, щеше да бъде заради нея. И заради майка си. Най-вече заради майка си. Убеждавах се, че от нея съм взела тази смелост да защитя нещо свое. И тя най-вероятно вече се гордееше с мен, дори когато взимах най-лошите решения да се предам в ръцете на хората, които бяха отнели живота й – и почти моя. 

- Не им отговаряй, ако те попитат нещо. - Тревър се наведе до ухото ми и прошепна - Ако ти кажат да направиш каквото и да е, не им се противопоставяй. Не се опитвай да...

- Накратко не прави нищо, с което да ги накараш да те пребият. - обади се Кодиак от другата ми страна, накара ме да потръпна. Бях готова да ги посрещна и бях готова да се водя по свирката им стига да излезем от щата. И като че ли това, че Кодиак въобще не подкрепяше идеята ме правеше още по-сигурна, че ще бъде успешна. Или поне се крепях на идеята, че нямаше да се водим по лекомислените му инстинкти да напада и бяга. Сега и двамата държахме очите си върху Тревър и се молехме да реагира бързо в ситуация възможна за бягство. Стъпвайки от асансьора обратно във влажния паркинг се срещнахме с мини ван, черен и без прозорци. Разбира се. Значи щеше да бъде точно като във филмите. Нямаше нужда да мечтая повече да ставам актриса. 

В корема ми се отри нещо тежко, студено и метално, усетих го дори през дългата тениска, която принадлежеше на Кодиак. Опитах да хвърля любопитен поглед в ръцете на Кодиак, но срещнах само киселото му изражение. Не показваше с нищо, че е притеснен, не и както беше в апартамента. Сякаш беше приел всяка идея на Тревър, дори най-глупавия план за самоубийство, и пак не казваше и дума повече освен някой и друг ненужен коментар. Дали се беше съгласил с моята молба? Или може би...си беше променил решението за мен и вече не желаеше да се бори? Твърде рано беше за такива изводи пък и тъкмо приехме действията, не можеше толкова бързо да го размисли. 

Тревър пръв докосна лакътя ми и ме поведе към отворената врата. Стъпките ни бяха в синхрон с него, Кодиак остана по-назад, вече не го усещах до рамото си. Потиснах инстинкта си да се обърна и продължихме напред. Като че ли тези стени ставаха още по-влажни и още по-грозни и страшни, отколкото когато пристигнах тук преди няколко часа.