Пактът

32| Празна

Калида 

Треперех.

Като че ли вятъра, които люшкаше пердето се опитваше да ме изяде, земята да ме погълне и да ме накаже за всички грешки, които съм сторила през живота си. Дивана беше много по-добре от цимента и роклята ме топлеше много повече от онази раздърпана тениска и все пак се чувствах сякаш това място не ме искаше и аз не му принадлежах. Стените около мен бяха толкова червени, бордо, също като червилото на половината от жените, които влизаха през портите на имението. Но това само ми напомняше на кръв. Ужасяваше ме.  Откраднах си няколко минутки, за да погледам през прозореца на стаята си и да опитам да вдишам отново без да усещам мириса на това място. Не, не моята стая. Но стаята, която нямаше дъх на мухъл и повръщано. Стаята, в която Коуб лично ме тикна след като ми обеща, че живота ми ще свърши бавно и болезнено. След като очите му едва не ме попиха цялата дотолкова, че почти не остана нищо в мен за попиване. Чувствах се суха, глуха, празна. Толкова самотна и отделена от целия свят, че това ми даваше онова време, което никога не намирах за да помисля над решенията си, които ме направиха това което съм. И колкото повече мислех над това главата ми ожесточено гореше право в центъра и ми подсказваше, че нямам силата за да го направя. Дори когато затворех очи в жалък опит да подхраня вътрешното си аз с някой и друг спомен за слънце, което топли кожата ми, това само ме караше да повърна шепата крекери, които успях да хапна. Порцията ми с вечеря все още седеше недокосната на кралското легло, бях раздробила сиренето по филията препечен хляб, но не успях да откъсна и парченце. Защо ми беше да го ям, когато живота ми щеше да свърши след не повече от един час? Защо ми беше да задавам толкова въпроси на Коуб, когато отговорите им нямаше да имат значение? Та те щяха да си заминат заедно с мен. Точно това ми беше казал докато ме водеше насам и стискаше до синьо лакътя ми. Дъха му се биеше във врата ми и ми повтаряше как ако бъда послушна може би няма да е чак толкова лош с мен. Но какво значение имаше това дали ще ми причини повече болка, когато щях да повлека заедно с мен други две момчета, за които сърцето ми туптеше по равно. 

Завъртях бялото перде между пръстите си, докоснах се до леката материя, жадно отпих глътка въздух. Но това не ме запълни. Задушавах се. 

Всички случки от преди няколко часа се въртяха в съзнанието ми сякаш още се разиграваха точно зад гърба ми. Всяка дума, всяка заплаха, която звучеше дори по-истинска от сертификата ми за раждане – като че ли се загубих някъде там и това беше момента, в който чисто и просто се предадох на безнадеждноста и вече започнах да се моля не да успееят да ме изкарат от тук – а да успеят да изкарат себе си далеч преди хората на Пакта да са ги усетили. Не, не бях аз виновна за това, което щеше да ни се случи. Но може би щях да умра поне цяла, когато знаех, че не се бяха върнали за да ме спасят. Това беше...моята част от дълга. Нали? За това съм била родена. Това ми каза Коуб, това ми го повтаря. И може би ако майка ми беше взела решението още тогава нямаше да боли толкова, колкото нагърчваше сега. Чувайки вратата, която се отключи вече бях взела решението си.