Казват,че от любовта боли, нима всички ние сме мазохисти?!
Казват, че за да се влюбиш е нужно време....не за да се влюбиш изисква правилния човек. Този, който поражда прятни тръпки по цялото ти тяло, челувайки челото ти. Вкуса на любовта е толкова...
Топлите слънчеви лъчи се плъзгаха по лицето ми. Бавно отворих очи и погледнах часовника, който показваше 11:46. Огледах се, нямаше никой явно Дестъни още не е станала, а Айвс надали се е прибирал и по-добре, след снощи не искам да го виждам. Реших да направя закуска, но първо трябваше да пия нещо силно за глава.
Набързо приготвих смес за палачинки и започнах да ги правя. Чух, шум по стълбите затова се подадох от кухненския бокс и видях Дес, която се беше хванала за главата и вървеше бавно.
-Добро утро. - тя ме забеляза и се опита да ми се усмихне.
- Добро да е...ох имаш ли нещо за глава. Снощи малко прекалих.
- Да, ей сега ще ти дам. Ела седни на масата, правя палачинки. - като чу това очите й заблестяха, като на малко дете.
- Ооо, чудесно! Искаш ли да ти помогна? - поклатих глава отрицателно и й подадох чаша с вода, и хапче за глава. - Мерси.
След закуска Дес се прибра в тях и аз реших да си взема един дълъг душ. Съблякох дрехите си и влязох в топлата вана. След близо 20 минути водата изстина и аз увих тялото си в меката кърпа. Излязох от банята и чух телефона ми да звъни.
- Хей, Джо.
- Здрасти! Обличай се и те чакам долу след 30 минути, окей?
- Дадено.
Затворих телефона и се заех с избора на дрехи.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
(Анджелина е облечена като на снимката^^^)
След като се облякох и гримирах напъхах всичко нужно в една кафява чанта и излязох. Джо ме чакаше долу облегнал се на предния капак на колата си. Като ме видя се усмихна широко и ми отвори вратата на колата. Благодарих му преди да затвори вратата.
-Е? - попитах нарушавайки тишината, която изпълваше колата.
- Какво? - каза дори без да ме поглежда.
- Къде ме водиш?
- Ще разбереш...Хей, как мина вчера?
- Не питай.
Той докосна коляното ми, знак, който означаваше, че трябва да му разкажа.
- Пф, ще давам направо...
***
(След близо час, споделяне на чувствата и преживявания от вчерашния ден приключих)
- Лол, мисля, че пристигнахме. - Само това ли щеше да каже, сериозно ли?! Чакай той да не би да каза, че пристигнахме? Огледах се и очаквах да видя нещо познато, но уви- нищо. Пред мен имаше една огромна бледо лилава къща или по точно имение. Беше на два етажа и с огромен двор.
- Уау...знаеш рядко оставам без думи, но този път наистина не знам какво да кажа. На кого е?
- Ами...- той се почеса, нервно зад врата.
- Джоузеф Морган, на кого е къщата?- погледнах го сериозно в сините му очи.
- Спомняш ли си онзи ден когато дойде в апартамента ми , когато беше ранена? - кимнах - На вярно си спомняш как те посъветвах да зарежеш всичко, компанията, баща ти, апартамента ...всичко...
- Какво си направил?
- Виж, ти си ми като по-малка сестра и като такава си изключително важна за мен. Искам да си далеч от всички онези неща, с които трябва да се занимава баща ти и подчинените му...
- Чакай, чакай искаш да кажеш, че тази къща е за мен....цялата? - погледнах го невярващо. Това определено е най-хубавото нещо, което някой е правил за мен.
- Да, цялата. - хвърлих му се на врата и сълзи започнаха да се стичат по лицето ми.- Хей, хей, защо плачеш, да не би да направих нещо лошо?
- Джо, това са сълзи от щастие. - казах през сълзи. Той ми се усмихна и се обърна към къщата.
- Е, ще я разгледаш ли?
-Иска ли питане?!
Съжалявам за кратката глава, но ще се опитам до края на седмицата да кача още една глава. Ще се радвам ако гласувате или напишете някое или друго коментарче ;дд
