In love with a criminal #wattys2016

Untitled Part 47

"Истината - думата притежава несравнимо вълшебство. Тя сякаш обещава онова, от което се определя всичко за нас. истината може да предизвика болка, да нарани. но тя е в състояние- само чрез истинността си , независимо от своето съдържание-да даде дълбоко удовлетворение, че истина има. истината насърчава: осъзная ли я някъде, расте подтикът да я следвам неспирно. Но какво е истината, тази, която ни привлича властно-не определената тук, а самата истина, - това е въпросът. "

Мрак. Това беше навсякъде около мен. Болка. Тя изпълваше тялото ми. Обич. Тя не съществуваше. 

"Тит-тит-тит-тит" - сутрин

" Тит-тит-тит" - обед

   "Тит-тит-тит"  - вечер.  Минута по-късно пак онзи дразнещ звук. Трябваше да го изключа, отворих леко очи и силната светлина ме заслепи. Усетих някакво движение около мен, но не можех да помръдна. Някак си намерих сила да отворя очи и да видя, хората застанали до мен. 

- Къде съм? - прошепнах, все още изучавайки мястото където съм. Системи, бяла стая, остра и неприятна миризма на лекарства....чудесно бях в болница. 

- Ани? - нежен, женски глас, като че ли на ангел. 

- Катрин?! - учудих се. Жената ми кимна  сълзи започнаха да излизат от очите й. 

- Анджелина. - мъжът с тежкия скъп парфюм се приближи. Отворих широко очите си и видях семейството си, заедно. 

- Едуард, Катрин, Люк...Ако не го бях видяла това нямаш да повярвам. - промърморих изправяйки се. В този момент усетих болка в корема и тогава се сетих. Сложих ръка на корема си, но там нямаше нищо. Сълзи се образуваха в очите ми. Погледнах ги, а майка ми сложи ръка на рамото ми, Люк стоеше в ъгъла на стаята и не помръдваше, като че ли статуя. 

- Какво...? - попитах и дадох воля на сълзите си. 

- Тя...- брат ми преглътна тежко - Тя е в ковиоз. 

От една страна ми олекна, че е добре но от друга страна се притесних как така "тя", та те са две. 

- Но...

- Решихме, че ще е най-добре едното бебе да дадем на възлюбения ти, а другото да го задържиш ти. - намеси се баща ми. 

- Какво?! - изпаднах в ужас след чутите думи. - Сестра! - извиках. 

Не след дълго се появи младо момиче, с бяла престилка. 

- Имали някакъв проблем? - попита учтиво тя. 

- Желая да ме заведете до дъщерите ми! - заповядах и понечих да стана, но усетих по- силна болка в коремната област. 

- Препоръчвам Ви да, лежите. - посъветва ме сестрата. 

- А аз "Ви" съветвам да ме заведете до дъщерите ми, иначе ще научите всички нюанси на синьото. -  момичето видимо се изплаши, след което се примири и ме сложи в една инвалидна количка.  

Тя ме заведе до една стая пълна с бебета в ковиози. позната мъжка фигура бе застанала до едно от бебетата. Висок, с добра физика, непокорна коса, вързана на опашка, тесни дънки, тъмно синя риза, ръце покрити с татуировки. Айвс Бенедикт, момчето, което покори сърцето ми само с един замах, научи ме да обичам,  а после стъпка всичко красиво което създадохме, разруши доверието ми, той ме унищожи.  

- Красив е...- сподели сестрата. Сега вече наистина прекали. 

- Странно, не си спомням да съм ти искала мнението..- отговорих й остро. Погледнах към зеленоокото момче, което идваше насам. Пуснах вързаната си коса и се наведох напред, а той ме подмина , като пътен знак. Без дори да ме погледне. Аз съм една наивна глупачка да очаквам той да ме обича. усетих пак онази празнина отляво. Влязохме в стаята и сестрата остави количката до два ковиоза - 1012, 1011.  Погледнах табелката на стъклото и видях, че едно от тях си има име. Анджелина. Той я беше кръстил на мен. Усмихнах се през сълзи. 

Да, да, знам че главата е къса, но искам последните глави да са изпипани ^-^. Моля коментирайте искам да разбера какво ви е мнението и евентуално да започвам ли да мисля за продължение?

Обичам ви!