My life

Отново ме разби

~след 1 седмица~

*гледна точка на Алекс*
Рокси се съвзе бързо, но не я пускаха още. Мина седмица и я изписаха от болницата. Не казах нищо на никой за Майкъл. Бях си подготвил план, споделих го с шефа. Той настоя да кажа на другите и отново да се съберем, макар че Рокси още не знаеше, че аз съм тук. Трябва да й кажа... Не мога да се появя просто така, но...трябва. Няма начин иначе ще стане късно наистина. Сега съм пред тях. Седя пред вратата и се опитвам да звънна на звънеца от половин час. Нещо нямам смелост... Погледнах на горе и видях Самър. Гледаше ме учудено.
-Какво правиш за Бога?!-извика
-Млъкни! Опитвам се да звънна на вратата!
-И? Не се получава?
-Мхм..ще се видя с Рокси. Тук е нали?
-Да. В стаята си. Затворила се е от вчера, като я изписаха. Не иска да излиза, постоянно рисува и слуша музика. Не ми дава дори да видя рисунките.
-Аз съм виновен.
-Вярно е, но малко късно. Ще се разберете.-намигна ми
-Ако успея до полунощ да звънна..
-Какво чакаш? Или не ти стиска, аа?
-Не знам. Малко е трудно.
-Да изляза и да те намеря "случайно" пред вратата като изгубено кученце искаш ли?
-Може ли?-имаше някаква надежда у мен, докато тя не изчезна за малко и след това ми изля чаша с вода
-Това "не" ли трябва да значи?
-Ти как мислиш? Хайде давайй! Аз ли да ти отворя или да й кажа на нея след като звъннеш?
-Първо да звънна...
-Кажи ми! Да не викна Из. Знаеш, че напоследък не е наред с главата и нервите.
-Ааа не! Звъня!
-Оки. Ще кажа на Рокси да отвори. Окей?
-Уф. Бог да ми е на помощ.
-Няма да ти помогне сега. Всичко е в твои ръце, ромео. Тя още те обича..мисля.
-Много окуражаващо..
-Давай!
Натиснах звънеца и зачаках. След малко Рокси отвори. Беше 12 на обяд, а тя беше по пижама и с кенче кока - кола в ръка. Погледна ме и затвори вратата преди да кажа нещо. Звъннах пак. Тя отново отвори, но този път изпусна кенчето. Направи се че нищо не е станало и попита:
-Ам..какво правиш тук?
-Идвам да поговорим.
-Първо да питам..кой си ти, че да говорим?-мислеше си че не знам че ме помни
-Рокс..знам че ме помниш.
-Рокс?! Не ме наричай повече така. Всъщност..няма да се видим повече, за да ме наречеш.
-Откъде знаеш?
-Не искам. Значи- няма.
-Ясно. Трябва да поговорим.
-Няма за какво. Напразно си се разходил чак до другия континент ако е заради мен.
-Рокс..и. Не е така. Моля те.
-Не ме моли. Искал си да ме забравиш? Окей. Нямаш проблем.
-Беше грешка...
-Татуировките, чувствата и всичките моменти заедно нищо не значат за теб, нали?
-Естествено, че значат!
-Аха..обаче си решил, че можеш да ме забравиш така лесно.
-Беше грешка.
-Виж..оценявам усилиятата ти, но няма смисъл вече. Ти искаше да ме забравиш, но явно си размислил, защото не ти се е получило, но...аз сега реших че е време да те забравя и няма връщане назад.
Забелязах, че колието, което й бях подарил беше още на връта й. Тя видя къде гледам и го свали. Подаде ми го с думите:
-Това няма да ми трябва вече. Имаш гривната имаш и колието. Всичко свърши и остава у теб.
-Може ли да ме изслушаш?
-Не. Не трябва. Не смятам да се тормозя заради теб повече. Всичко с главата ми се случи заради това. Аз съм виновна, че ти развалих живота.
-Не си го развалила.
-Напротив. Ал-лекс..аз съжалявам. Не го заслужаваш. Сигурно ти причинявам много болка, но..не съм добре. Нараних те ужасно...буквално ти развалих живота. Всичко е заради мен. Нека и двамата започнем на ново.
-Рокси...защо това начало да не е за "нас'?
-Няма такова нещо вече.
Тя дойде до мен и ме прегърна хладно.
-Хайде...т-ръгвай си.
Усетих как нещо се пропука в мен. Обърнах се и тръгнах. Стигнах близкия парк и седнах на една пейка. Това момиче ме разби отново...
*гледна точка на Рокси*
"Хм..да помисля. Алекс Даниелс е в Лондон заради мен? Мне. Сигурно халюцинирам." Казах си първия път след като затворих вратата. Втория път след като позвъни и отворих се уверих, че не е халюцинация. Върнал се е. Малко късно...няма начин да си простим такова нещо или поне аз. Всичко свърши. Сега стоя в ъгъла на стаята си седнала на земята, гледайки в една точка. Пия си колата и се опитвам да не мисля много за случилото се. Пък и докторите ме предупредиха, че много трябва да си пазя нервите, защото още съм нестъбилна. Бях се заключила. Самър и Изабела седяха пред стаята ми и ми говореха нещо. Игнорирам ги изцяло. Искам да изляза малко на въздух... Как да се случи като тез двете са пред вратата по дяволите?! В къща на два етажа сме отново, но съм в стая на първия етаж за сега. Мога да изляза през прозореца! Тъкмо да го отворя и се сетих, че съм по пижама. Взех си бърз душ, облякох една бяла тениска и дънков гащеризон с къси панталонки. Изглеждаше така:

Оставих си косата пусната, беше си попринцип права за това само я сресах. Момичетата почукаха отново на вратата и в този момент аз излязох през прозореца. Скочих доста бързо нищо, че беше малко високо. Те тъкмо се опитваха да отворят вратата и..трябваше да се сбързам, за да не ме хванат. Бях си взела слушалките и телефона. Сложих си ги и бързо им написах по едно кратко съобщение. В него пишеше:
Добре съм. Отивам да си проветря главата малко от мислите. Не се притеснявайте обичам ви! Ако някой иска да ме потърси съм на мястото!💝
И дъа... Тръгнах към мястото. Преди да катастрофирам бях намерила едно много красиво място също като в Калифорния, но по-отдалечено. Знаех пряк път пеша обаче. Не бях казала на никой къде е това място само бях споменала. Написах го в съобщението...не знам защо. Те нямаше как да ме намерят. Е, няма нищо. Вървях и слушах - Silent scream на Anna Blue. Бях се замислила и се сблъсках в едно момче. Беше ми познато от някъде. Това е - Макс!
-Рокси?
-Не си ме видял...
-Какво ти е? Съжалявам за целувката аз...
-Недей.-не го оставих да довърши, защото щеше да се проточи -Сега няма да говорим за това.
-Къде отиваш?
-На едно място...
-Добре ли си наистина?
-Да, няма ми нищо. Супер съм!-казах и се завъртях
-Радвам се.
-Чао тогава. Ще се видим в организацията.
-Чао.-намигна ми и продължи
Интересно, мислех че само аз знам за този път. Е, няма нищо. Скоро стигнах. Беше станало около 2 часа след обяд.  Мястото не беше някъде в природата или каквото бихте си го преддтавили, но на мен ми харесва. Там имаше едно кафене. Нямаше почти винаги много хора. Виждаше се моста и е страхотна гледка.

Много ми е отпускащо да идвам тук. Разтоварвам се някак си. Та, поседях няколко часа. Стана ми по-добре и към 4 следобед реших да си тръгвам. Минавах по обичайния път, слушайки музика и видях кола. Тя спря близо до мен. Беше с черни стъкла и не видях кой е вътре, докато не излезе човек. Беше Майкъл...