My life

Внимавай!

*гледна точка на Рокси*
Трябваше да помисля.Много... Вдигнах 200 км/ч и излязох от града. Карах ужасно бързо и не знаех точно накъде отивам, просто карах напред.
-Рокси! Роксиии!-викаше ми Лена
Игнорирах всяка нейна дума и продължавах само напред. Погледнах в огледалото и зад мен караха момчетата, забързах още повече, вдигнах почти 300км/ч. Карах толкова бързо, че не видях, че съм влезнала в насрещното платно. Пред мен идваше кола. Докато се усетя се бяхме блъснали.
-Внимаваййй!
Това е последното което чух след това стана черно.............................
*гледна точка на Матео*
Карах точно след Рокси. Нещо се беше случило с Макс но не видях. Имаше проблем, тя караше супер бързо. В един момент се премести в отсрещното платно. Дойде кола и се сблъскаха. Сетих се, че Лена е в колата също. Спрях бързо и слязох.
-Марк...
-Викай линейка!
Звъннах моментално на линейка. Дойдоха до две минути. Аз се качих при момичетата, а Марк при другия катастрофирал. Скоро стигнахме до болницата. Вкараха ги в операционната.
-Мат..
-Да?
-Добре ли ще са?
-Надявам се.
Мина час. Отидох до кафенето да взема малко за хапване и вода. След като се бях върнал Марк говореше с доктора. Оставих купеното на столовете и отидох при тях.
-Как е положението?
-Приятелят ви ще ви разкаже. Аз му обясних всичко.
-Добре.
-Благодарим ви, докторе.
Той кимна и продължи.
-Маркъс! Казвай.
-...как да ти кажа човек. Ела, седни.-посочи ми стола
-Лошо ли е?-нещо в мен се пречупи
-Ами..Лена е добре. Операцията е минала отлично. Има леки драскотини по лицето и нищо сериозно.
-Ох..отдъхнах си.
-Но..
-Но?
-Не забрави ли още някой в колата???
-Рокси как е?
-Зле..Доста при това.
-Как така??-отново ми стана зле
-Операцията е била много сложна при нея. Имала е много затруднения.
-И?
-И..има мозъчно сътресение. Също така е със счупена ръка.
-Мозъчно сътресение? Какво ще рече това?
-Ще мине, но при нея е предизвикало изтриване на спомените. Тоест няма да помни нищо.
Не казах нищо. Просто се загледах в една точка.
-Мат.
-Мхм?
-Момчето в другата кола.. Искаш ли да разбереш и за него?
-Да.
-Добре е. Скоро ще е буден както и Лена.
-Искам да я видя.
Мина една сестра и веднага я попитах. Изпрати ни в стаята. Лена беше будна вече. Момчето също. То ми изглежда на не повече от 16.
-Ей.-седнах до Лена и я погалих по главата
-Здравей.-усмихна ми се
-Радвам се че си добре.
-Къде е Рокси? Тя как е?
-Ам..в друга стая е. Още не се е събудила.
-Да не прекъсвам разговора, но какво стана?-попита момчето
-Ти катастрофира.-обясни Марк
-Но как?
-Сложно е за обяснение. Важното е че си добре.
-Благодаря, че сте се погрижили за мен.
-Лекарите го направиха.
-Няма значение.
-Как се казваш?
-Дейвид Пиърс.
-Приятно ми е ние сме Матео и Марк, а това момиче е Лена тя беше в колата при другата ни приятелка.
-Аха. А къде е другото момиче?
-Както казах..-прокашлях се - В друга стая е.
-Добре. Надявам се всички да се оправим скоро. Мразя болници.
-И аз.-съгласи се Лена
-Мхм.
Влезе сестрата.
-Моля излезте. Пациентите трябва да си почиват.
-Добре. Лена! Ще дойдем пак.
-Знам.-усмихнахме се
-Еее. Сега какво?
-Не знам. Трябва да разберем как е Рокси.
-Да...
-Извинете!-дръпнахне една друга сестра към себе си
-Пуснете ме, моля.
-О, да. Съжаляваме. Просто приятелката ни катастрофира и трябва да разберем как е.
-Нв говорихте ли с лекаря?
-Да, но искаме да я видим.
-Аха. Има моля.
-Рокси...
-Хард.-добави Марк
-Мерси..
-Е тя е в стая 313
-Благодарим. Можем ли да я посетим?
-По диагнозата..Не е добре. Значи само ще я видите отвън.
-Ясно.
Тя се отдалечи.
-Марк. Трябва да кажем на родителите й. Също на приятелите.
-Знам.. Това ще е трудно.
-Аз ще остана с Лена, а ти отиди до тях.
-О, супер трудната част на мен.
-Заради Рокси.
-Добре. Убеди ме.
-Хайде взимай моята кола и тръгвай.
-До скоро.
*гледна точка на Рокси*
Събудих се. Бях в някаква непозната стая. Повдихнах глава и всичко се завъртя. Пак легнах нормално. Изчаках да ми мине и опитах отново. Бях в болница. Главата ме боли ужасно и не помня нищо.
-Защо съм тук?
Влезе сестра в стаята ми.
-Как си?
-Много ме боли главата...също не помня защо съм тук.
-А ръката как е?
Опитах се да повдигна ръката си. Излезе изпод завивката и видях че е с гипс. Заболя ме много.
-Ау..
-Ясно. Ще ти сложа обезболяващо в системата.
-Добре. Ще ми кажете ли защо съм тук и как е станало това?
-Катастрофирала си.
-Хм..
-Била си с още едно момиче в колата. Казва се Лена. А момчето с което сте се сблъскали е на 16 и се казва Дейвид Пиърс.
-Благодаря, но не ми говори нищо. Това трябва да ми е приятелка или?
-Да, приятелка ти е. Нормално е да не помниш. Имаш загуба на спомените, защото получи сътресение на мозъка. Операцията ти беше доста сложна, Рокси.
-Аха. Ще си спомня нали?
-Надявам се. Ще ти отнеме време.
-Чувствам се...някак празна.
-Нормално е. Спокойно, не го мисли.
-Кога ще се върна вкъщи?
-След поне четири дни. Трябва да те наблюдаваме, защото все още не си стабилна.
-Ясно.
-Две момчета искаха да те видят. Добре ли се чувстваш за да пусна някой?
-Да. Искам да си спомня поне малко.
-Щом си помниш името значи ще се оправиш.
-Благодаря ви.
-Няма за какво.
Тя излезе и след малко влезе високо и красиво момче със светли очи и тъмна коса. Много ми хареса. Дали това е гаджето ми???
-Хей.-започна той
-Здрасти.
-Как си, Рокси?
-Малко ме боли главата и ръката, но добре след като те видях.
-Хъх? Помислих си че не помниш нищо. Фуу успокоих се.
-Ами...аз не помня нищо всъщност.
-Държиш се сравнително нормално.
-Емии..
-Добре. Значи не помниш дори родителите си?
-Хмм. Татко е Джон Хард, а мама е Мариса Хард. Нали?
-Да! Браво! А, аз кой съм?
-Гаджето ми?
-Ъмм. В голяма грешка си. Аз съм Мат-Матео.
-И не може да си ми гадже??-бях разочарована, но въпреки това чувствах че не мога да съм с него
-Не не може. Виж си ръката, тоест без гипса.
-Хъх?
Погледнах си ръката. Там имаше татуировка на кардиограма.
-Е и? Това го имам още от както живея в Калифорния.
-Помниш Калифорния. Това е добре. Амии до колкото знам приятеля ти има същата.
-Приятел?
-Аха. Казва се Алекс Даниелс.
-Алекс...харесва ми.
Нещо потрепна в мен щом чух това име.
-А, къде е той? Защо не е с мен сега?
-Рокси. Не бива толкова много информация за един ден. Стига ти. Имаш и две най-добри приятелки.
-А да! Самър и Изабела!
-Да.
-Защо Алекс и приятелките ми не са тук, Мат?
-Ъх. В Калифорния са.
-На другия континент? Защо??
-Ще ти кажа после. Обмисли го и си почини. Може да се върнат още спомени. Иска ми се да остана, но трябва да си почиваш.
-Ясно. Ела тук.
Той се приближи. Целунах го по бузата.
-Знаеш че не сме гаджета нали?
-Да. Усетих още щом каза за Алекс и видях татуировката. Това е за благодарност.
-Няма за какво. Скоро трябва да дойдат и родителите ти. Маркъс отиде да каже на близките ти.
-Аха. Маркъс?
-Приятел. Пиърсинг и тъмнорус перчем. Само не му казвай че го мислиш за твое гадже.
Засмяхме се.
-Няма. Аз принадлежа на Алекс.
-Дам.
След това ми намигна и излезе.
-Алекс Даниелс.
Усещам че много го обичам.. Какво ли е станало?