От момиче до момиче.

КРИСТИНА. Двадесет и трета глава.

5:44
Събуждам се с адски мархмурлук. Повдигам леко глава да огледам обстановката. Намирам се на къщата на дърво, заедно с момичетата и Алекс. Не мисля, че съм спала и час. Дори и слънцето още спи. Тук е толкова уютно. Всичко е от дърво, включително  и мебелите. Някаква духалка топли помещението, в което не виждам никакъв смисъл, след като е отворен прозореца и от вън влиза гладният въздух. Всички спят дълбоко под влияние на алкохола и са се свряли под дебелите си спални чували. До мен, в зелен чувал се е свряла Сю.  От другата ми страна седи празен този на Бруг. Това значи ли, че цяла нощ я е нямало. Бързо хвърлям поглед към празното място до Ашли. Бен също го няма. Спри Кристина! Спри да го искаш! Не може.
Взимам си тихо обувките в ръце и тръгвам да се изправям. Завивами се свят и едва не падам върху всички момичета.
Слизам сънено по издутините по дървото, докато босите ми ходила не стъпват по мократа и студена земя. Достатъчно светло е да виждам какво правя. Сега всичко е потънало в мъгла. Тръгвам към къщата. Влизам. Минавам през хола, където трима тинейджъри са изпоприпадали по белия диван.
Качвам се тихо по стълбите до втория етаж и тихо отварям вратата.  На леглото, като риби в консерва, са се събрали 5-ма души! Как? Тихо стъпвам, крачка по крачка. Пакетът изскърцва. Отивам си до раницата с нещата и я слагам на рамо. Излизам и отоново след мен затварям.
Слизам пак долу. Поглеждам се в едно от  големите огледала на стената. Облечена съм с кафява пола по тялото, която стига над коленете и много наподобява кожа, но от по- круб материал и черна ленена блуза с дантела. Косата ми леко рижавее на тази светлина и лунички се подават по лицето ми. Обикновенно ги покривам  с фон дьо тен, но не и днес. Единственото което слагам е лек гланц. Събувам полата си и от чантата си изваждам чивт дънки. После само навличам някаква връхна дреха. Прибирам си високите токчета в сака и вадя някакви гуменки.
Поглеждам си часовника.
5:56.
Ако всичко върви добре, ще успея да стигна до тренировъчната зала на време.
Тръгвам към изхода.
- Хей!- чувам някой да вика зад мен.
- Бен.- казвам и се обръщам към него. Той седи върху някакъв дъб, с чаша кафе  в ръка и чака изгрева.
Облечен е с любимото ми негово, подобно на полата ми, кафяво кожено яке.
- На къде толкова рано?-пита.
- Имам тренировки.
- Вярно, ти беше гимнастичка, нали?
- Да.- казвам само и поемам към вратата.
- Чакай! Мога да те закарам.- казва след мен.- Нали съм ти длъжник.
Аз рязко спирам.
- Какво!?
- Казах... че мога да те закарам.
Оглеждам се.
- Да си виждал Бруг? Трябва да я питам за едни обувки преди да тръгна.- лъжа го аз.
- Ам, тя спи.- казва.- Много ли е спешно?
- Не! Въобще. Предполагам, че обувките могат да почакат.
- ОК. Ще тръгваме ли?-  доизпива си кафето и се изправя.
- Ааа, Да, разбира се.- кухо се измивам.
- Добре тогава.- и двамат излизаме и се оправяме пеша към хълма, където са паркирани всички коли.
Той вади ключа.
- Hyundai Tucson blake?- казвам, щом виждам колата.
- Нима разбираш от коли?
- Нещо такова.- казвам и сядам до него на предната седалка. Гледах тази кола в интернет и даже започнах да събирам пари още лятото, като работех в ApplePaypat.
Двамата тръгваме. Колата криволинее на надолу по горските пътища.
Скоро излизаме на магистрала. Още е толкова рано, че няма жива душа по пътя. Слънцето се таи  пред очите ни и блести в цялата си прелест.
- Е, от колко време си гимнастичка?
- Мм, започнах на 2 години.
- Еха. Значи родителите ти те напъват?
- Майка, и защо така реши?
- Ами щом си започнала от толкова малка... не че нещо, но ти си била в много несъзнателна възраст. Съмнявам се да си го поискала сама или въобще да си знаела какво представлява цялото това нещо.
- Да, предполагам. Но се радвам, че съм го започнала.
- И треньора, или трениьрката...
- Треньрка.
- Добре, трениьрката ти сигурно е доста сурова, а. Колко пъти седмично ходиш.
- Шест.
- Ахам. Предполагам, че това е неделята. Твоят "свободен ден". О чакай, днес не беше ли неделя?- казва саркастично.
- Да, позна. Може би за всичко до тук.
- О и също така е много възможно да имаш състезание...? И сигурно сега имаш интензивни тренировки... и да не забравяме за правилното хранене. Или да го нареча гладуване, защото трябва разбира се да изглеждате като рексита. Защо? Защото така е прието!
- Ти... от къде знаеш всичко това?
- Братовчедка ми. Тя е на девет.
- И е гимнастичка?
- Точно. Знам колко е тежко. На нея й харесва, иска да продължава, но само аз като че ли виждам колко й е трудно. Къде отиде детството?
- Еха.- успявам да кажа само.- Ами ти?- опитвам да променя темата.
- Какво Аз?
- Ами какво правиш в свободното си време. Нещо?
- Да видим. Като за начало аз нямам свободно време.- размива се.- Но обичам да рисувам. Страшно много.
"И аз." Казвам си на ум
-  Също така свиря на пиано. Започнах от скоро, но май ми се отдава. Обичам да тичам в парка и често прекарвам доста време във фитнеса. И не го правя за мускули, даже не взимам добавки. Просто това е единственият начин да си изкарам напрежението.
Вътрешното ми аз крещи!
- И разбира се, да играя лига.
- За това ли Бруг започна да играе лига!- изтърсва. Но защо го казах!
- Бруг... играе лига!? league of legends?
-Ааа да.
Не, не, неее.
- Боже, нсистина? Това е.... това е толкова яко! Не изглежда като такова момиче.
- Не й казвай, че аз съм ти казала, моля.
- Случайно да й знаеш никнйема?
Разбира се, че го знам.
- Не. Не е ставало на въпрос.
- Виж, стигнахме.- казва.
Аз поглеждам през прозореца. Точно пред входа на стадиона.
Две гимнастички от  отбора седят и пушат. Мал Сакс и... Кейси Пасифик.
- Виж, това вече не го знаех. Цигарите не нарушават ли режима?
- Може би, но сам го каза. С цялото това напрежение...
- А това ли трябва да е вещицата, трениьрката ви?- кима към големите прозорци  на залата.
- Да. Също и майка ми!- усмихвам му се леко.- Мерси за дето ме  докара.- казвам  и излизам. Той ми маха и наблюдавам как колата  тръгва.