Както винаги се събудих в ръцете на Хари. Той ме гледаше притеснено, а големите му ръце обхващаха крехкото ми тяло. Не исках повече да бъда слабата. Не исках повече да плача. Не исках повече да страдам. Исках само да умра. Не исках да бъда на този свят повече. Не заслужавах да живея. Бог ми бе показал, че ме искаше мъртва още откакто пожарът се случи. Хари ме гледаше с изумрудените си очи. Омръзна ми да виждам тревога в тях. Не го бях накарала да се усмихне и веднъж. Обичах го, но не можех да живея повече така. Не исках да живея така повече. Не исках да умирам бавно. Трябваше ми нещо. Трябваше ми стимул .
- Хей, красавице. - каза ми Хаз и ме погали леко по бузата.
Сърцето ми ме стегна. Трябваше да остана жива заради неговата усмивка, очи, глас - заради него! Хари ме остави на леглото и тръгна да си тръгва. Хванах го за ръката и го придърпах към себе си. Прегърнах го. Отново имах нужда от него. Трябваше обаче да му дам нещо в замяна. Нещо, което искаше. Нещо, което желаеше. Любов. Искаше любов. Целуна ме леко по врата. Аз обаче му отвърнах и го целунах много настоятелно. Той ми отвръщаше, но не искаше да продължаваме. Седна на леглото до мен.
- Ан, преуморена си. Не е моментът. - заяви той. Тогава сърцето ми спря. Тогава вината натежа над сърцето ми и ме заболя много. Може би от преумора, а може би от болка аз се разревах отново. Той не ме забеляза и излезе. Веднага щом излезе аз станах и бързо заключих вратата. Бях го решила. Щях да прекратя живота си. Щях да получа заслуженото си. Избърсах сълзите си и се измих в банята. Имаше една стъклена чаша на мивката. Взех я бавно с трепереща ръка. Счупих я бързо. Взех едно от острите стъкла, седнах на леглото и бавно и мъчително разрязах част от плътта на ръката си. Изревах от болка. Продължих така докато не загубих достатъчно кръв. Паднах на земята. Чувах крясъци зад себе си, но единствено ми пукаше за болката и смъртта. Не исках да живея. Нямаше за какво. Нямаше как. Избрах лесният и бърз начин. Бавно умирах. Дочух, че се чукаше на вратата. Ставаше все по-настоятелно с времето. Лежах на пода, а сълзи се стичаха по пода. Болката ме изпълваше. Не можех да си поема дъх. Замаях се. Преди да затворех очите си, видях Хари тичащ към мен.
Гледна точка на Хари:
Бързо се затичах към Анабел. Тя бавно умираше, а около нея имаше локва кръв. Стъклото до нея беше станало в кърваво червен цвят, заедно с китките й. Изведнъж болка ме прониза в сърцето. Тя не дишаше. Хванах я в хватката си. Слабото й тяло беше добило сив цвят. Лицето й беше бледо, а устните й бяха синьо-сиви. Оставих я на леглото. Взех телефона си от нощното шкафче и бързо набрах 112. Трябваше й помощ. Тя трябваше да се оправи. Не знам как щях да живея без нея. Щом чух как линейката беше долу, бързо я взех на ръце и я занесох на парамедиците. Вдигна се шумотевица. Джема се размърда и стана от дивана. Отидох и помолих един от лекарите да се кача при тях, но не ми даде. Линейката потегли. Паднах на земята. Много сълзи се стичаха по лицето ми, но нито една от тях не можеше да опише колко ме болеше щом я видях там горе, не помръдваща. Болката застигна цялото ми сърце. Жално дърпах косата си, притеснен. Какво я бе накарало да се убие? Джема дойде до мен, клекна и ме прегърна. Захлипах на рамото й.
