Когато се събудих лежах на земята, а Хари все още налагаше Зейн. Зейн обаче също не се предаваше. Наистина исках да ги спра, но физически не си го позволявах. Нещата загрубяха и видях, че Зейн държеше нож в ръката си и го беше насочил към Хари. Аз с последни сили станах и изпищях с цяло гърло. И двамата спряха и ме погледнаха.
- СПРЕТЕ СЕ! За какво се биете? - попитах ги аз тихо след това.
- За теб, Анабел! ЗА ТЕБ! - изкрещя Хари, а Зейн го погледна ужасно презрително.
- Никой няма да спечели сърцето ми с бой! Зейн, защо ми го причини? Щом се биеш с Хари за мен, защо ме докара до това състояние? Защо? - питах го аз възмутена.
- Аз..Не знам какво да кажа. - каза Зейн и погледна в краката си.
- И как въобще си избягал? - добавих аз.
- Аз, не мога да ви кажа. Много съжалявам за Джема, не съм искал да я нараня и при това два пъти, но така се случи. Наистина искам да ви се извиня по някакъв начин и..- започна той, но го прекъснах потресена.
- Ти не си нормален! Как може да съжаляваш? Трябва да влезеш в лудницата, не заслужаваш да си на свобода. Как въобще събираш смелостта да ми казваш, че не си го искал?! - изкрещях аз възмутена.
Той отново погледна надолу, но след малко вдигна глава и ми отвърна.
- НЕ СЪМ ИСКАЛ ДА СТАВА ТАКА, ЯСНО?! ПРОСТО СИ ЗАВЕЛЧЕТЕ ДЕБЕЛИТЕ ЗАДНИЦИ НА НЯКЪДЕ И СЕ МАХАЙТЕ! ОСТАВЕТЕ МЕ САМ! - изкрещя той, а аз го погледнах с отвръщание.
Казах на Хари да си вървим, а той не се съгласи. Хванах ръката му, а той бързо се отърва от мен и продължи да бие Зейн.
- СПРИИ! ЩЕ ИЗВИКАМ ПОЛИЦИЯ, НЕ МЕ КАРАЙ ДА ГО ПРАВЯ ХАРИ! - казах последно, но той не ми обърна внимание.
Просто застанах между него и Зейн, а той спря.
- ЩЕ МЕ НАРАНИШ ЛИ, ХАРИ?! ЩЕ МЕ НАРАНИШ ЛИ? - беше единственият начин да го спра.
Той ми каза да се качвам в колата и аз така и направих. Запали и поттеглихме към апартамента ни. Бях бясна и цялата червена, естествено от кръвта и ядът ми.
- Държа се много глупаво Хари. - казах тихо аз, а той дишаше учестено.
- Направих го за теб. Защото ти си животът ми, а ти ми се сърдиш? - каза той леко ядосан.
Беше прав. Не можех да си позволявам да му се сърдя, след като ме беше спасил от смъртта. Отново.
- Прав си. - съгласих се с него и замълчах.
Пътят минаваше бавно и нито един от двамата не проговори. Качихме се до апартамента ни, но го заварихме отворен. Влязохме и заварихме..
