- Стига, Хари. Не ми трябват обяснения. - казах тихо аз и взех куфарът от горната част на гардероба в стаята ни, не мислех да оставам повече при този негодник. Не го заслужавах, той не ме заслужаваше. - Няма смисъл от повече лъжи.
Той въздъхна и се приближи. Аз се отдръпнах трескаво, продължих да натъпквам дрехите си в куфарът, който щеше да ми служи като гардероб за доста дълго време.
- Аз..съжалявам, Ан. Просто..Тя ме целуна, окей? - дрезгавият му глас огласяваше стаята, караше ме да потрепна.
Изведнъж застинах и бавно се обърнах към него.
- Дори не си и помисляй да обвиняваш Никол в тази работа. Знам какви ги вършиш, просто си признай и да свършваме. Мисля, че и двамата сме съгласни, че тази връзка е твърде сложна, трябва да си дадем почивка. Не мога да издържам повече това. - видях пълното съкрушение в очите му, гледаше ме, но погледът му бе празен.
Аз преглътнах тежко и продължих да натъпквам предметът с облекла.
- Знаеш, че тя никога не би те целунала, сърцето й все още принадлежи на Зейн, мъртвият ти братовчед, който уби преди година, не би посмяла да направи такова нещо, не й е присъщо.
Лицето му смени изражението си. Вече в тези очи виждах ярост, гняв, омраза.
- Значи смяташ, че е присъщо за мен, така ли? - той проговори, но отново не отдели поглед от отвореният гардероб зад мен.
Продължих да слагам облекло в куфара си, обикалях и кръжах из стаята, търсех останалият си багаж.
- Точно така, Хари. Смятам, че това е присъщо за теб. - отвърнах просто и се приближих до огледалото.
В лявата си ръка взех един парфюм, в дясната гребенът си и ги сложих в отделен джоб.
- Какво те докара до тези изводи? - зеленоокият стоеше все така неподвижен, в средата на стаята и погледът му бе замислен, сякаш търсеше решение на проблемите ни.
Аз преглътнах и премигнах няколко пъти. Взех един ластик и започнах да връзвам косата си.
- Наркотиците, убийството, побоят. Всичко, Хари. Всичко ме доведе до тези изводи. - отвърнах просто, взех куфарът в ръка и се запътих към хола. - Сбогом, Хари. Искам да знаеш, че те обичам, но не мога да продължавам да живея така. Съжалявам, че се наложи да стигнем до тук, не си го заслужил с нищо, но и аз заслужавам да имам по-добър живот.
Той ме последва и кимна.
- Права си. Аз не мога да осигуря перфектният живот за теб. Надявам се да намериш някой, който ще те обича и ще се грижи за теб безусловно. Както аз те обичах и все още те обичам, Анабел. Обичам те безусловно. И не искам да си тръгваш. - дълбокият глас на къдрокоското ме накара да спра пред входната врата, да застина.
Обърнах се бавно и се върнах при любовта си, прегърнах го, целунах го по бузата.
- Сбогом, Хари. - тихо възкликнах, забелязах как в очите му напираха сълзи, предизвикваха тъга в моето сърце, но аз взех куфарът и излязох от входната врата.
Запътих се нанякъде, улиците на Лондон бяха изпълнени с добри и дружелюбни хора, все пак трябваше да си намеря някакво убежище за известно време. Видях едно кафене, там имаше хора и една влюбена двойка се целуваха и се радваха на себе си. Тяхното щастие породи тъжна усмивка на лицето ми, а аз продължих нанякъде, лутайки се, без да знам къде, изоставяйки целият си живот, превръщайки го в едно умопомрачаващо минало, изпълнено с възходи и падения.
