Гледна точка на Анабел:
Събудих се. Бях в болнично легло. Хари спеше, държейки ръката ми. Забелязах белезите по ръцете си. Наистина ме боляха. Не можех да се сетя какво ми беше, докато не докоснах леко един от тях с показалец. Потрепнах. Очевидно Хари се събуди заради мен. Щом ме видя се усмихна. С бързи движения се приближи до мен и ме прегърна. Аз увих ръцете си около него и се усмихнах. Той седна на леглото до мен.
- Хей, Ан. Как си? - попита ме той мило.
- Хай, Хаз. Добре съм, мисля. - казах като се прозях.
Той отново ми се усмихна. Изведнъж се сетих за Джема. Отново ме заболя. Намръщих се.
- Ан, защо го направи..? - попита ме Хари напълно сериозен.
Загубих настроението си напълно. Не исках да му обяснявам за случката с Джема и всичко, но трябваше.. Разказах му всичко и как съм се чувствала виновна. Той просто ми каза, че не е трябвало да се обвинявам за постъпките на Зейн и, че не е било по моя вина. Като че ли ми улекна. Чувствах се много замаяна и заспах.
Гледна точка на Джема:
Реших да изляза на чист въздух. Хари седеше вътре повече от 24 часа, чакащ Анабел да се събуди. Бавно вдишвах чистият въздух. Сетих се за участта си. Исках и мен да ме обичат като Хари - Анабел. След като мама почина се опитах да скрия мъката в работа и уроци, но това не стана. Пиех хапчета, за да остана будна. Станах. Трябваше да посетя Зейн и да видя какво щеше да стане с него. Тръгнах към управлението.
Гледна точка на Хари:
Моята любов се бе събудила. Тя обаче не беше заслужила случилото се. Тя не трябваше да се самонаранява. Ако тя бе умряла, аз бих се самоубил. Ако тя се нарани, аз ще се нараня също. Не можех да издържам и секунда без да бъдех с нея. Явно това бе повече от увлечение. Явно това бе истинска любов. Представях си толкова много сцени с нея, но знаех, че това не бе начинът. Тя заслужаваше повече. Тя заслужаваше всичко. Тя плени мен.
