Гледна точка на Хари:
Взех Джема с мен и отидохме в болницата. Предполагах, че ще ме очакват ужасни новини. Мислех, че съм загубил единствената си любов. Единственото момиче в живота ми.
- Извинете, да знаете нещо за Анабел Роуз? - питах аз жена на гише "информация" с присипнал глас.
- Да, в момента е в операционната заради много прободни рани и загуба на кръв. Можете да седнете и да почакате тук. - отговори ми тя мило и ми показа къде можем да седнем. Хванах Джема под ръка и тръгнах към седалките. Седнахме. Скръстих ръце. Часовете минаваха. Болката ми не утихваше. Напротив, болеше ме още повече.Обикалях из всички коридори. Пих кафета, чайове и успокоителни, но нищо не ми помагаше. Най-накрая седнах и зачаках. Излезе доктор.
- Как е тя, докторе? Жива ли е? - попитах я нетърпелив, готов да разбера и най-лошото.
- След много операции успяхме да я спасим. Горката е била наръгана много пъти. Освен всичко е имала и депресия. Преживяла е много..Може да не иска да ви погледне, ако сте я наранили по някакъв начин преди. - каза ми докторът, а аз полетях от радост. Попитах го дали може да вляза и да я видя, а той ми позволи. С нетърпение връхлетях в стаята. Анабел лежеше на леглото и тихо дишаше. Седнах на един стол до нея и я хванах за ръката. Беше добила цветът на лицето си. Устата й беше добила отново онзи черешов цвят. Кафявите й къдрици се разспростираха по раменете й. Беше по-красива от всякога. Няколко сълзи от радост паднаха от лицето ми. Усмихвах се нелепо, когато усещах сърцето й да бие. Не можех да си представя живота без нея. Тя беше животът ми. Тя беше моето слънце, луна, свят, живот, тя беше всичко за мен! Тя ме поддържаше жив. Игривата й усмивка, палавите къдрици, сладкият й смях, красивото й лице, дрезгавият й глас..Всичко в нея ме караше да изтръпвам щом я видех или чуех. Тя беше мен. Тя беше всичко за мен.
