Anabell's POV:
- Анабел, знам, че съм правил много грешки в живота си, но аз наистина те обичам и няма да те пусна да си отидеш от мен. Никога. Обещавам ти, че ще те пазя до края на живота си, дори с риск да загубя своя. Искам единствено и само ти да си жива, здрава и щастлива! Най-вече щастлива. Знам, че аз не съм примерът за добро гадже, но..наистина те обичам и това няма да се промени никога, независимо обстоятелствата. - Хари обясняваше и понякога стискаше дясната ми ръка. Все още лежах в това глупаво легло, омръзнаха ми болниците. Първо историята с рязането, а сега този нещастен случай.
Аз не разбирах защо ми казваше всичко това. Нямаше да умирам..Нали..Нали?
- Хари, не разбирам защо говориш така. Нещо случило ли се е? Изглеждаш ми блед. - повдигнах брадичката му, защото той беше заровил лице в ръцете си. - Хари..Стига. Не се дръж като малко дете, не искам да те виждам да плачеш, боли ме да те гледам така.
Той се изправи моментално от стола.
- Теб ли те боли, когато ме гледаш да плача? Ами какво ми е на мен, когато те виждам да се режеш, да си причиняваш болка, да припадаш, да се обвиняваш за грешките на другите, да бягаш от живота си, да се изгубваш в тъмнината на света, който е бил толкова непознат за теб преди 2 години? Какво ми е на мен да те гледам как плачеш всяка вечер за мъртвите си родители, за това, че убих собственият си братовчед, за това, че ти беше свидетел на убийството и даже исках нещо повече от теб, ти никога няма да разбереш какво съм причинил, ако не на физическото, то на психическото ти състояние! Никога няма да разбереш какво е да те гледам тъжна, да виждам, че не мога да осигуря така желаният прекрасен живот, за който си си мечтала и да се надявам, че ще останеш при мен, заради едната любов, която скоро дори може да се изпари, заради коравосърдечният идиот, който стои пред теб и който до преди малко обясняваше какъв звяр е бил в миналото си и дори цивреше за това, че не може да те направи щастлива. Не, ти никога няма да разбереш какво е това. - той повиши тон. - Виждаш ли? Даже вече ти крещя, защото те е грижа за мен! Аз съм луд! Аз не знам какво правя.
Аз разкарах системите от ръцете си и краката си и станах от леглото.
- Млъкни, идиот такъв! Ти дори не разбираш, че ако не беше ти нямаше да съм жива в момента, не разбираш, че ако не се бях влюбила в теб щях да съм нещастна до края на скапаният си живот, не разбираш, че не ти си ми причинил скапаната болка, за която така се обвиняваш и мислиш, че си виновен за всичко, но не си! ТИ СИ НАЙ-ХУБАВОТО ПРОКЛЕТО НЕЩО В СКАПАНИЯТ МИ ЖИВОТ И ДОРИ НЕ ГО ОСЪЗНАВАШ. Спри се, Хари Стайлс! Осъзнай се! Ще обичам само и единствено теб, независимо от грешките, които допуснеш, защото нека погледнем реално - ние сме хора, можем да грешим. Не можеш да си шибано безгрешен, не го ли разбираш? Може да правиш грешки, но точно защото ги правиш и всеки път ги осъзнаваш, аз те обичам, обичам те защото ме обичаш! Сега млъквай. - изкрещях, а той се приближи бързо до мен, придърпа лицето ми към неговото и ме целуна нежно и дълбоко. Това исках. Да си припомня за какво живеех.
- Ти си най-хубавото нещо в живота ми. - той се усмихна, а аз върнах усмивката.
- Сега да се махаме от това проклето място. Трябва да се измъкнем. - аз подшушнах в ухото му, а той кимна.
