Отидох в кухнята и започнах да приготвям сместа за палачинките. Божичко, всички събития, които ми се бяха стоварили на главата ми идваха малко в повече. Първо: С Хари убихме човек. Второ: Имам бременна приятелка, която съвсем наскоро може да роди дете на човека на когото свършихме деянието по-горе.. И трето: Беше ме страх.
Кълна се, беше ме страх. Много. Ами ако ни хванеха? Какво щяха да ни сторят? Щяхме ли да влезем в затвора за убийството? Никол щеше ли да се издаде за случката? От въпроси, главата ме заболя. Чувствах се ужасно зле; имах чувството, че от нерви щях да припадна.
Оттърсих се от мислите си и разлях сместа върху тигана. Чу се леко изпръщяване, което предвещаваше пърженето на палачинката. Щях да пържа доста дълго време.. Но за хубавите неща се чака, нали така? Именно.
Хари се появи и обви ръцете си около кръстта ми като леко целуна бузата ми. Изведнъж се стегнах още повече. Не му ли тежеше на съвестта за всичко това? Та той беше убил човек! Сестра му бе починала преди по-малко от месец; бе убил майка си на петнадесет.. Чудех се как можеше да се види в огледалото. И аз.. аз му бях съучастник! Ако Зейн не се опитваше да ме целуне и не ме беше пребил, Хари нямаше да се появи, нямаше да го пребие и нямаше да го убие.. Аз бях виновна за всичко! Аз бях виновна за цялата каша. И щях да я оправя.
- Ухае невероятно. - промърмори в ухото ми и се усмихна.
Аз преглътнах тежко и обърнах палачинката. Бях на косъм да му споделя притесненията си, но на вратата се позвъня и ме изкара от мислите ми. Издишах дълбоко, когато усетих как той отпуска хватката си около мен. Дадох му да доопържи палачинката, след което се запътих към вратата. На закачалката имах халат, заради което го облякох набързо и отворих.
Боже мой.. Не, не, не! Бяхме загазили. Много.
Пред вратата имаше двама полицаи, а зад тях със самодоволно изражение се усмихваше Никол. Аз усетих как пребледнявам, но въпреки всичко стиснах зъби и издишах дълбоко.
- Да? Кого търсите, господа? - казах тихо и пратих леден поглед на Никол.
Единият полицай разлисти клипборда в ръцете си и ми го подаде. Взех го и погледнах снимката. Мамка му, на снимката беше Хари! Какво щях да правя? Как щях да ги излъжа?
- Познавате ли този човек? - другият запита.
Сведох поглед. Трябваше ли да ги излъжа?
- Да, но.. За какво го търсите? Какво е сторил? - направих се на ударена и скръстих ръце.
Пет секунди мълчание.
- Господинът е извършил убийство, търси се за наркотрафик, за изнасилване и за побой над жертва. - единият безчувствено каза и се шмугна покрай тялото ми.
Останах вцепенена. Вярно, Хари беше наркодилър, убиец и побойник, но.. изнасилвач? Не ми бе споделял за това.
Въпреки всичко фактите нямаше да ме спрат от обичта ми към него. Бързо тръгнах след полицая и се опитах да го спра от евентуалния арест над гаджето ми, но той бе едър и силен като скала, а тялото му бе по-високо от мен с поне две глави.
Мъжът извади едни белезници от джоба си и погледна към къдрокоското. Хари изглежда изобщо не се учуди, просто кимна и остави да бъде арестуван без бой. Полицаят започна да го бута към изхода, а гаджето ми просто се остави и не се пребори за свободата си. Преди да го отведат само погледна към мен, прошепна някакви неразбираеми думи и кимна.
Аз обаче не останах безжизнено и тръгнах с бърза крачка след служителя на реда. Започнах да го блъскам, да го удрям, да дера и да се боря, но нито един от тези ми опити не помогнаха за освобождаването на приятеля ми, а именно обратното - влошиха ситуацията. Другият полицай разкара тялото ми от това на колегата си и с окуражителни думи ми каза да се прибера и че ще ме извикат, когато трябва да се явя в затвора при зеленоокият. Никол само се смееше злокобно, а в очите й виждах отмъщението.. Явно така желаното отмъщение.
Въпреки физическата намеса, аз последвах полицаите до колата им навън пред блока и се опитах да освободя Хари за пореден път, но нищо не можа да стори това ми желание. Бутнаха момчето вътре в колата, след което и двамата се настаниха на седалките и запалиха двигателят. Аз застанах плътно до прозореца, който се намираше до лицето на Хари и започнах да удрям по него, да му говоря колко ми липсва, как няма да го предам, да крещя и да викам, но нищо не помогна и скоро се намирах плачеща на земята, съжаляваща за всичките грешки, които бях допуснала досега. Напълно, безвъзвратно и тотално изгубена.
Е, Хари Стайлс.. Преди точно два часа ми обеща, че никога няма да ме изоставиш; че ще ме обичаш; че винаги ще си до мен. Къде си сега, Стайлс? Когато ми трябваш най-много.. Къде си, когато имам нужда от теб? Къде си, когато ще умра без теб? Без твоите зелени очи, без твоята къдрава коса, без розовите устни.. Къде си, любов моя? Къде си..?
