Гледна точка на Хари:
Без да исках ударих Анабел с някакъв предмет. Тя припадна и не можеше да стане дълго време, беше загубила съзнание. Клекнах до нея и започнах да я побутвам и да се опитвам да я свестя, но тя все така не се събуждаше.
- НИКОЛ! ЕЛА БЪРЗО, МОЛЯ ТЕ! - изкрещях аз, едва сдържайки сълзите, които напираха в очите ми.
След малко тя връхлетя в стаята. Видя лежащата ми приятелка на пода и бързо взе и ми подаде телефона си. Аз бързо набрах 112 и извиках линейка, обяснявайки мястото и случаят на случилото се. Зачакахме като изпих няколко чаши вода, докато чакахме, защото бях много много притеснен. Най-накрая линейката дойде и качиха Анабел на нея. Не позволяваха на други хора освен на лекарите да се возят, и аз взех ключовете на колата си. Хванах Никол под ръка и със забързана крачка отидохме в колата ми. Запалих двигателят и бързо започнах да карам превозното средство след линейката. Накрая стигнахме в болницата, която познавах толкова добре и забързахме към операционната. Не ми позволиха да вляза и седнах на един от столовете. Зачаках, заедно с Никол, която не се чувстваше добре. След около 5-6 часа единият от докторите излезе. Аз пъргаво станах и се затичах към него.
- Какво става, докторе? - питах го аз нетърпеливо.
Той ме погледна, скръсти ръце и въздъхна.
- Приятелката ви е претърпяла много тежък инцидент. Успяхме да я спасим от сложните фактури, които е получила, но за сметка на това - е получила амнезия от силният удар. Радвайте се, защото не е много силна форма, но ще започне да си спомня за живота си на моменти, и може би след години ще скрепи всичко заедно в умът си. - отговори ми той.
Преглътнах.
- Искате да кажете, че няма да ме помни или изобщо нещо от предишният си живот? Искате да кажете, че дори няма да си спомня как се казва, на колко години е или защо е тук? - попитах със страшно много мъка, отново едва преглътвайки от болка.
- Точно така. - той каза. - Съжалявам за загубата ви.
Малко след това си тръгна. Аз не можех да се държа на крака повече. Паднах на колене и започнах нервно да дърпам косата си. Тя..тя нямаше да помни животът си и всичките ни хубави моменти, заради мен..Имаше добри и лоши страни, но аз бях виновен. Защото съм едно скапано копеле, което не може да си въздържа нервите! Ето защо! По дяволите, исках да умра. Не исках да живея с всичката болка, но може би щях да създам само хубави спомени. Тя не помнеше как бях убил Зейн, сватбата си с него, болката и всичко, което бях причинил аз или някой друг. Наистина исках да й създам само хубави спомени, исках да знае, че светът не е само черно, а и бяло, че нямаше как да не я обичат, защото беше най-прекрасното нещо в животът ми. Станах от земята и се приближих до Никол, която дишаше учестено.
- Ники..Никол? - започнах аз, но тя ме видя и стана още по-бледа. - Добре ли си?
- Аз..Аз не се чувствам добре, Хари. Моля те, помогни ми.. - каза тя, и след малко се свлече в ръцете ми.
Аз бързо се затичах и извиках една сестра. Тя видя лежащото момиче и извика доктори. Влязоха в някаква стая. Не знаех какво ставаше, а животът ми беше жив ад. Какво можеше да й е? За кой трябваше да се притеснявам? Ами, ако се усложнеше? Какво щеше да стане? Многото въпроси атакуваха главата ми, карайки ме да се замисля за всичко, което бях причинил и се случваше с животът ми в последно време. Излязох на въздух, понеже не ми даваха да видя нито една от двете момичета.
