My "Perfect" Life

Part 30

Какво правят двамата тук!? Защо тя е тук!? Мразя я!

Застанах с гръб към тях. Сълзите напираха да изязат. Изправих се и отидох към общата тоалетна. Без да обръщам внимание с кого се блъснах на влизане, отидох до чешмата. Измих си лицето и се погледнах в огледалото. Замръзнах.
Той стоеше съсредоточен върху мен. Сякаш беше призрак, видение. Хвана лявото ми рамо и се опита да ме завърти към него. Неуспешно. Изтласках ръката му грубо и сведох глава. Сълзите напираха, а аз вече не правих опити да ги спра.

-Върви си..-прошепнах.-Върви си!-повторих.-ВЪРВИ СИ!!!-изкрещях.

Свлякох се на пода ридаейки. Той не си тръгваше. Клекна до мен и се опита да ме прегърне. Спрях го. До кога щеше да ми причинява болка!?

-За бога, Джули...ти си добре, намерихме те! Майката ти ще се радва да те види!- гледаше с тази негова наивна детска радост, сякаш щастливия край в моята приказка беше дошъл, когато ме е намерил.

-Не смей да споменаваш майка ми!-процедих през зъби. Въпреки болката, и агонията в душата ми, стиснах зъби и се изправих. Вече не бях тъжна, а бясна. Бясна за това, че отдадох няколко години от живота си да го обичам. Бясна за...неизреченото.-Не смей и да се правиш на загрижен за мен, не смей да ме поглеждаш, не смей да ме докосваш, не смей да ми показваш загриженост! Аз не исках загриженост от теб, Деймън...аз исках само и единствено една простичка любов. Третираше ме като дете...бях глупава, но ти благодаря че ми отвори очите. Веднъж запита ли се какво чуствам аз!? Макар че ти го показвах всяка една шибана стотна във всяка една шибана секунда. Загърбих най-важното - себе си, заради теб, но ти не го оцени! И още повече ме тормози факта, че тази смъртоносна обич към теб не спира, никога не е спирала, но приех всичко това, не защото така искам, а защото така трябва!

Беше безмълвен. Той никога не ме бе виждал по този начин...силна! Той просто сведе глава и забелязах как сълзите му тихичко закапаха по пода.

-Деймън, трябваше да стигна дъното, за да се науча да плувам. Научих, че не трябва да показвам слабост, защото хората ще злоупотребят с това изключително чисто качество.

Обхванах с длани лицето му и го погледнах с най-чистата любов и усмивка. Болеше го да чуе всичко това, но трябваше, трябваше да знае.

-Ако някой заслужава да види сълзите ти, то това съм аз. Не за да ти се присмея, а за да видя, че моите са били проляти заслужено. Не те съдя за постъпката ти. Всеки гледа своето щастие, а там беше моята грешка...пренебрегвах моето, заради хората, които обичам. Сигурна съм, че с Лили сте щастливи, радвам се, че си щастлив. Аз опитвах да те направя такъв, но уви ти още не беше готов за цялото щастие на света. Обичам те Деймън, но молбата ми към теб е да напуснете час по-скоро Маями и да ме оставите аз да бъда поне веднъж щаслива. Най-малко искам да виждам Лили, не защото те взе под носа ми, когато най-много имах нужда от теб, а защото ми показа какъв човек е. Не ви съдя, напротив - съжалявам ви. Но ако ти пука поне малко за мен, ще ме оставиш намира и ще забравиш, че сме се срещнали. Заслужавам и аз да бъда щастлива..

-Джули...а-а-ааз, наистина много съжалявам, че си се чуствала така през цялото това време. Обикнах те не заради външността ти, а заради детската ти чиста и невинна душа. Беше ми трудно когато те загубих, не знам дали съм сигурен, че ще мога пак да те загубя.- Той ридаеше, аз ридаех, бях щастлива, че беше тук, ще съм още по-щастлива ако си тръгне.

-Деймън...любов моя, неизживяна! Пътищата ни се разделиха и не могат да се засекат повече. Това е част от живота. Аз започнах на чисто, и ти ще можеш. А сега си вървете, преди да съм се разпаднала емоционално, защото най-малко ми е нужно съжалението ви!

Прегърна ме силно, прегърнах...вече мога да умра спокойно без душата ми да има недовършена работа на земята. И както винаги тази идилия не продължава дълго. Погълнати от момента не забелязахме ничие присъствие, но един глас разсече всичко...

-Джулия, това ти ли си?

-Лили...