My "Perfect" Life

Part 32

Отнме му минута да преосмисли въпроса ми, след това добави:

-Благодаря за поканата ти, Джули, но Жанет ме чака у дома.- усмивката ми се скри, както Луната зад гъстите облаци, без признак скоро да се покаже. Погледа му беше толкова извинителен, сякаш това да се прибере при годеницата си бе наложително.

Ами ДА! Той има годеница, защо му е да стои до някаква хлапачка и да я слуша как хърка като крокодил!

-...разбирам..-промълвих едва доловимо и побързах да сляза от колата.

Не се опита нито да ме спре, нито да каже каквото и да е било. Не изчака дори да вляза, а тръгна бясно. Бързаше ли, или беше ядосан!? Но нито има причина за едното, нито за другото!

И после ще ми разправят, че бил влюбен в мен..ХА-ХА. Та коя съм аз? Най-негодната и трудна за обичане! Която не успя да заслужи и обичта на собствения си баща. Провал! В стремежа да бъда перфектна за баща си, изгубих себе си и него.

Неусетно вече бях под завивките продължавайки да размишлявам над случилото се тази вечер! Болка, гняв и безсилие вилнееха в мен. Успяха да ме открият. Успяха да върнат болезнени спомени. Липсва ми мама, но трябва да стоя скрита от нея за известно време. Освен ако "Гаргата" Лили не ме издаде.

Заридах. Както всяка нощ. Мислих над думите на Деймън. Ами Стефан? Той като какъв се явява в живота ми? Втори баща? Не искам ничие съжаление-НИЧИЕ!

И така неусетно успях да заспя с цялата си самота.

***

Влязох в кафетерията и първото нещо, което направих, бе да облека униформата си. Поздравих бодро всички и застанах на касата.

-Кога успя да се измъкнеш?-подшушна ми Марго, като не спря да се кикоти.

-Стефан така добросъвестно предложи да ме прибере навреме.-направих гримаса, с която успях да вдигна децибелите на смеха на Марго.

Звънеца над вратата издрънча и токчетата на Жанет отекваха в цялото помещение.

-Добро утро, подчинени мои. С радост ви съобщавам, че сте поканени по настояване на Стефан, на нашата сватба! Церемонията ще се осъществи след месец, поканите ще ви бъдат дадени след седмица!-толкова въодушевено изпя речта си, че чак успя да разсмее дори чистачката.

-Най-чакания момент на златотърсачката, скоро ще бъде факт. Побързай Джул, нямаш много време.-пошегува се Марко, при което успя да ме накара да извъртя очи.

Значи имам месец, за да проверя Стефан дали наистина има чуства към мен. Или съм просто негов служител?! Но това бе нередно от моя страна. Той вече бе направил своя избор. А моя избор кога ще дойде?

***

Смяната ми мина леко. Хванах метрото и когато пристигнах пред общежитието, намръщената ми физиономия не се забави. Познат Range Rover беше паркиран отпред. Заобиколих го и се втурнах към стълбището.

Не си направих труда да пъхам ключа в ключалката, тъй като вратата бе отворена. Надникнах леко, беше мрачно.

-Стефан?-нямше отговор. Нечии ръце нежно се разположиха пред очите ми. Познат парфюм и глас.

-Довери ми се..-прошепна и започна да ме води в неясна посока. Не ми харесваше на къде вървят нещата.

Отскубнах се от него и се завъртях, така че да стещнем погледите си.

-Не съм съгласна с това, което смяташ да правиш!-бях положила ръце на кръста, за по-изнервен вид.

-Извинявай...-започна леко колебливо.-...не знаех, че мразиш рождения си ден.- сведе глава, а аз гледах смаяно. Нима днес бе рождения ми ден? Как съм могла да забравя собствения си рожден ден, но на Деймън го помня!? Но Стефан как знае кога имам рожден ден? Усмивка изгря на лицето ми. Чуствах щастие от това, че някой все пак не е забравил за рождения ми ден.

Без да му мисля се хвърлих на врата му в прегръдка и ових крака около здравия му ханш. Първоначално бе голям шок за него, това мое действие, но не се забави да отвърне на прегръдката. Обхвана ме с такава нежност и топлота, но в същото време ме притисна със сила, сякаш се бои да не ме изпусне.
Петте минути в това положение ни се сториха сякаш вечност, от която не искахме да си тръгнем. Това беше най-хубавия ми момент от-не помня кога.
Допряхме челата си, така че да установим очен контакт и да усещаме топлите ни въздишки как се сблъскват като океан в скали. Сякаш бяхме свързани с невидима нишка. Сякаш чрез телепатия устните ни се намериха и миг по-късно най-невинната целувка бе факт. Вече го бях целувала в клуба, но онова там нямаше нищо общо със сега.

"Боже вземи години от живота ми, но нека този момент да не свършва"

Неусетно се озовахме върху леглото...

Мили мои, съжалявам, че бях неактнивна, но много малко хора следяха книгата, а гласувания и коментари нулеви и сметнах, че не се харесва на читателите!