Texting with?

25

След като с Дилън се сдобрихме и се разбрахме, че сме... само приятели... Той ме покани на вечеря с майка му и бъдещият ѝ съпруг. В началото отказах, защото е очевидно, че мястото ми не е там,но той не се отказа.

Какво ли не каза само и само за да ме убеди. Накрая се съгласих,но много се притеснявам. Ако не ме харесат.?

-Стига, Аби! Майка ми ще бъде много развълнувана да я запозная с приятелката си... Тоест с моя приятелка. - една дума, а толкова много значения.... Приятелка..

-Не знам, Дилън...Добре щом майка ти ще се зарадва, но попита ли.. Бъдещият ѝ съпруг? . - дори не знаех как се казват, а ще вечеряме заедно.

-Казва се Камерън и, не! Той няма право да ми казва кого мога да каня и кого не мога! - изглежда раздразнен от въпроса ми.

-Не знам. Все пак той ще ти е нещо като б... - чак сега разбрах какво щях да кажа. - Извинявай, не трябваше.... - замълчах си. Дилън е разстроен от това, че сега не може да бъде с баща си, а аз не му помагам.

-Недей! Просто ми е болна тема. Това с баща ми никога не ми е било лесно...

-Виж не те карам да ми разказваш. Ако не искаш няма да се обидя. - предупредих го.

-Знам, но искам да го споделя. Разбира се, ако ще ме изслушаш. - кимнах с лека усмивка, подканвайки го да продължи.

Той се настани по-далеч от мен на пейката, но това далеч не бе най-странното. Той ми обърна гръб. Действията му бяха странни за мен докато не разбрах какво прави. Това се случи едва когато главата му си почиваше върху краката ми, а аз прокарвах пръсти през косата му, слушайки го.

-Всеки ден когато ходех на училище виждах как съучениците ми обсъждаха каква кола кара баща им, аз се чувствах ужасно... Знаеш ли? Нямаше кой да ме кара до училище, защото майка ми нямаше книжка. Та ние след смъртта му вече нямахме дори кола. - усещах как гласът му бе пропит с тъга.

-Аз ходех пеша. Не, защото нямахме кола, а защото така исках. Смятах, че се грижа за природата и хората. Но след това спрях.

-Защо? - поинтересува се.

-Защото пораснах. Разбрах, че дори аз да се грижа за нея, другите са повече от мен и от моите действия няма смисъл. Може да звучи глупаво, но плаках доста...

-Била си чувствително дете?

- Татко казваше, че съм.. Също като мама. Това ми харесваше. Да си мисля, че приличам на нея. Надявах се когато порасна да си намеря съпруг като него. Да ме уважава, подкрепя и обича. А дали го заслужавам...? - попитах по-скоро себе си.

-Разбира се, че го. Заслужаваш дори много повече, Аби! - след изказването му, усетих как лицето ми започва да гори. Погледнах го в очите, а неговите изучаваха лицето ми. Не знам колко време сме се взирали един в друг, когато той започна да се надига, а аз да се навеждам. След броени секунди усетих устните му върху своите. Целунах ме се... Целунах ме се!!!