mine

12

  Исках да изляза, но не можех да оставя Вивиан с тези идиоти. Щеше да е още по-добре, ако знаех какво правят толкова време вътре.

Най-после събрах смелост и почуках на вратата. Никой не отговори и реших да отворя. Тях ги нямаше. Къде ли са?! Отидох да намеря Денис. Той разбира се, стоеше на дивана с Виктор и си гледаше телефона. Грабнах му го от ръцете и влязох в телефонният му указател. Потърсих Вивиан и я набрах.
Денис стоеше и не знаеше какво става, но просто не знаех къде съм си зарязала телефона. Имаше ужасно много номера на момичета, сред които не беше моя. Радвах се, но не знаех защо. Звънях, но тя не вдигаше. Знаех, че Тервел не би направил нищо на Вивиан, но не бях сигурна. Денис грабна телефона от ръцете ми и ме бутна да седна.

-Какво ти става?-попита той.

-На теб какво ти става?

-Не отговаряй на въпроса с въпрос!

-И това ли ще ми забраниш?

-Какво е грешното с вас? Аз се
махам от тук.-каза Виктор и излезе през вратата. Бях се изморила да гледам и слушам караници. Осъзнах как се замаях и всичко стана черно. Не помнех нищо друго.
Когато отворих очите си видях, че не съм в моята стая. Бях в болницата. Денис се беше надвесил над мен и ме гледаше с притеснение.

-Какво искаш сега?-казах едвам.

-Какво искам сега?-каза той и ме накара да се усмихна.

-Трябва да спреш.

-С кое?

-Да ме изнервяш.

-Как така винаги аз съм ти виновен?

-Винаги ти си виновен, повярвай ми.

-Както кажеш, принцесо!-каза той и премахна един кичур коса от лицето ми.-Лекарката каза, че скоро ще си по-добре, но иска да останеш още една нощ.-каза Денис.

-Добре, сега съм добре. Можеш да си тръгваш!

-Можеш да си по-мила!

-Не може.-казах и се усмихнах.

-Трябва да си почиваш, така че поспи малко.

-Прав си, отивай на стола.

-Защо?-попита той.

-Защото не обичам да спя и някой да ме гледа?-засмях се.

-Гледката не е толкова лоша.

-МЛЪКНИ!

След няколко часа доктора дойде и ми каза, че вече може да ме изпише. Бях много щастлива, но и в същото време тъжна. Не знаех къде са Тервел и Вивиан, а утре бяхме на училище.

Събудих Денис, но ако трябва да съм честна бих предпочела да го оставя тук. Все пак той ме доведе тук, нямах избор.

-ДЕНИСЛАВЕ!-извиках.

-Да, мамо?-обади се той сънен.

-Не е майка ти, но мога да те набия, ако не се вдигнеш от тоя стол.-казах, но после се сетих, че той никога не ми е говорил за семейството си. Той стана и си облече якето.

-Оф.-каза той с досада.
С него винаги сме на настроения. Дали един ден ще се разбираме? ДАЛИ ЕДИН ДЕН ЩЕ СИ ГОВОРИМ? Не, няма начин.

Тръгнахме към нас, а Денис сякаш не беше спал с дни. Много е сладък, когато косата му е рошава, а това беше постоянно. Сякаш знаеше, че това харесват момичетата. О, чакай! Той знае.