mine

10

Докато вървяхме успях да се разведря малко, но не достатъчно.
По едно време видяхме Марк. Надявахме се да не ни забележи, но явно нямахме късмет. Когато ни видя, той тръгна да бяга към нас. Дойде и ни задърпа нанякъде. Не знаехме какво става, но може би после щеше да ни обясни.

-По-бързо!-повиши ни тон.

-Бързаме, Марк!-каза Вивиан.

Беше стиснал китката ми и болеше много. Не знаех, че Марк може да бъде толкова силен и да мисли за другите. Бързо сригнахме до една улица и той спря.

-КАКВО ПРАВИТЕ ТУК?-разкрещя ни се той.

-Не те засяга.-отговори му Вивиан.

-Засяга ме. Какво ти има?

-НЕ ТЕ ЗАСЯГА!-Вивиан се агресира и ме задърпа към тях.

Личеше си, че Марк не и беше приятен. Той не ни последва, за което се радвах. Исках да разбера какво е станало, но утре щях да говоря с него.

-Ехо, къде изчезна?-пошегува се Вивиан.

-Извинявай, замислих се.

-Няма проблем. Пристигнахме.

Тя отвори вратата и ми направи път да мина. Влязох,  събух си обувките и седнах на едно малко диванче в хола. Навсякъде имаше снимки. На нея и семейството и.

Изглеждаха щастливи, но Вивиан реално не изглеждаше така. Не знаех нейната историята, но не беше подходящ момент да я попитам.

-Как си?-започнах разговора.

-Не съм добре. Още малко и ще се побъркам...

-Искаш ли да ми кажеш какво е станало?

-Да, но ми трябва малко време да си събера мислите. Ще вляза да си взема един душ. Ако огладнееш има храна в хладилника. Вземи си каквото искаш. Само те моля да не влизаш в стаята на нашите. Ще се ядосат ако разберат.

-Нямах такова намерение. -засмях се.

-Все пак да те предупредя.-каза тя и тръгна към банята.Аз започнах да си ровя на телефона.

ГТВ

Влязох в банята. Пуснах водата и усещах как от водата кожата ми изгаря. Сълзи се стичаха от очите ми. Бях влюбена в Тервел, а Стефи не бях сигурна, че одобрява това. Излязох от банята, облякох се, отидох при нея и и разказах за чувствата си. Тя ме гледаше и внимателно анализираше всяка една моя дума.

-Знам.-беше единственото нещо, което каза.

Тръгнахме към нейната къща, надявайки се брат и да не е там. По пътя мълчахме, защото нямахме какво да си кажем. Беше мрачно, защото беше късно вечерта, а луната се бореше да изгрее.

След около двадесет минути стигнахме. Влязохме вътре и видяхме Тервел, Денис и Виктор. Това беше най-лошото нещо, което може да се случи. Спогледахме се и двете не знаехме какво да си кажем. Погледите ни бяха празни, също като душите ни.